Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Не е действал под принуда! — възкликна Каталина. — Беше в истински възторг. Беше влюбен в мен от години, сигурна съм, че все още е. Той искаше да се ожени за мен.

— Една дадена пред епископ клетва, че не е действал по своя собствена свободна воля, би била достатъчна, за да бъде освободен от обещанието си.

— Следователно през всички тези години, през които бях сгодена за него, и действах съобразно с това, всички тези години, в които чаках толкова дълго и търпях… — тя не можа да довърши. — Нима искате да ми кажете, че през всички тези години, когато смятах, че сме били обвързани, свързани чрез брачен договор, поели задължение един към друг, той е бил свободен?

Посланикът кимна; лицето ѝ бе така вцепенено и потресено, че той не можа да проговори.

— Това е… предателство — каза тя. — Изключително ужасно предателство. — Думите заседнаха на гърлото ѝ. — Това е най-ужасното от всички предателства.

Той кимна отново.

Възцари се дълго, мъчително мълчание.

— С мен е свършено — каза тя простичко. — Сега вече го знам. С мен е било свършено от години, а не съм го знаела. Водя битка без армия, без подкрепа. Всъщност — без кауза. Казвате ми, че защитавам отдавна изгубена кауза. Борех се за годежа си, но не съм била сгодена. Била съм сама през цялото това дълго време. И сега го знам.

Тя все още не плачеше, макар че сините ѝ очи бяха изпълнени с ужас.

— Дадох обещание — изрече тя, с дрезгав глас. — Дадох тържествено и обвързващо обещание.

— За годеж?

Тя направи малък жест с ръка.

— Не това. Дадох клетвено обещание. Предсмъртно обещание. Сега вие ми казвате, че е било съвсем напразно.

— Принцесо, вие останахте на поста си, както майка ви би искала да сторите.

— Направиха ме на глупачка! — изтръгна се от нея, от дълбините на потреса ѝ. — Борех се да изпълня един обет, без да знам, че друг обет е отдавна нарушен.

Той не можеше да каже нищо: болката ѝ беше твърде силна за утешителни думи.

След няколко мига Каталина вдигна глава.

— Всички освен мен ли знаят? — попита тя мрачно.

Той поклати глава.

— Сигурен съм, че се пази в изключително дълбока тайна.

— Нейна светлост майката на краля — предположи тя горчиво. — Сигурно е знаела. Сигурно решението е било нейно. И кралят, и самият принц, а ако той е знаел, тогава и принцеса Мери сигурно знае — той вероятно ѝ е казал. И най-близките му приятели… — тя вдигна шава. — Дамите на майката на краля, дамите на принцесата. Епископът, пред когото се е заклел, един-двама свидетели. Половината двор, предполагам. — Тя направи пауза — Смятах поне някои от тях за свои приятели.

Посланикът сви рамене:

— В един кралски двор няма приятели, има само придворни.

— Баща ми ще ме защити от тази… жестокост! — избухна тя. — Трябваше да помислят за това, преди да се отнесат с мен така! За Англия няма да има договори с Испания, когато той научи за това. Той ще отмъсти, задето се отнесоха така грубо с мен.

Той не можа да каже нищо, и от неподвижното му, безмълвно изражение тя прозря най-ужасната истина.

— Не — изрече тя простичко. — Не и той. Не и баща ми. Той не е знаел. Той ме обича. Никога не би ми причинил болка. Никога не би ме изоставил тук.

Той все още не можеше да ѝ каже. Видя я как си пое дълбоко дъх.

— О. О! Разбирам. Разбирам от мълчанието ви. Естествено. Той знае, разбира се, че знае, нали? Баща ми? Парите за зестрата са просто нова хитрост. Той знае за предложението да оженят принц Хари за принцеса Елеонор. Подвеждаше краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Нареждаше ми да насърчавам краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Сигурно се е съгласил на това ново предложение за принц Хари. Следователно знае, че принцът е нарушил клетвата, дадена на мен? И че е свободен да се ожени?

— Принцесо, той не ми е казал нищо. Мисля, че сигурно знае. Но може би планира…

Жестът ѝ го спря.

— Изоставил ме е. Разбирам. Аз го провалих и той ме заряза. Наистина съм сама.

— В такъв случай да се опитам ли да уредя прибирането ни у дома? — попита тихо Фуенсалида. Наистина, това се беше превърнало във връхната точка на амбициите му. Ако успееше да отведе тази обречена принцеса у дома при нещастния ѝ баща и все по-обезумяващата ѝ сестра, новата кралица на Кастилия, щеше да е направил най-доброто, на което беше способен в една отчаяна ситуация. Никой нямаше да се ожени за Каталина Испанска сега, когато беше дъщеря на едно разделено кралство. Всеки можеше да види, че лудостта в потеклото ѝ се проявява у сестра ѝ. Дори Хенри Английски не можеше да се преструва, че Хуана е годна да се омъжи, докато тя кръстосваше цяла Испания с ковчега на мъртвия си съпруг. Хитрата дипломация на Фердинанд беше рикоширала върху него и сега всеки в Европа бе негов враг, а двама от най-могъщите мъже в Европа се бяха съюзили, за да поведат война срещу него. Фердинанд беше изгубен и западаше. Най-доброто, което тази злощастна принцеса можеше да очаква, беше набързо уредена женитба с някой испански гранд, и оттегляне в провинцията, с надежда да се спаси от неминуемата война. Най-лошото беше да остане впримчена и мизерстваща в Англия, забравена заложница, която никой не желаеше да откупи. Пленница, която скоро щеше да бъде забравена, дори от своите тъмничари.