Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Освен това, тъй като не съм глупачка, пресметнах правилно, че никой не би повярвал на нейната дума срещу моята. Тя избяга при Филип и Хуана в Нидерландия, и никога повече не чух за нея, и никога не ми се наложи да съжаля за загубата си.

Изгубих и посланика си, доктор Де Пуебла. Често се бях оплаквала на баща си от неговото двуличие, от неуважението му, от отстъпките му пред английския двор. Но когато беше отзован в Испания, открих, че е знаел повече, отколкото си бях давала сметка, че беше използвал приятелството си с краля в моя полза, беше проумял как да се ориентира в този изключително труден и неподатлив двор. Бил ми е по-добър приятел, отколкото съм си давала сметка, и аз останах по-самотна без него. Загубих приятел и съюзник поради собствената си надменност; съжалявах за отсъствието му. Заместникът му, емисарят, онзи, който беше пристигнал да ме отведе у дома, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида, беше надут глупак, който смяташе, че присъствието му е чест за англичаните. Те се усмихваха подигравателно в лицето му и се смееха зад гърба му, а аз бях една окаяна принцеса с посланик, запленен от собствената си значимост.

Загубих скъпия си баща во Христе, изповедника, на когото се доверявах, определен от майка ми да ме напътства, и трябваше сама да си намеря друг. Изгубих дамите от малката си свита, които не желаеха да живеят в лишения и нищета, и не можех да плащам на никой друг, за да ми служи. Мария де Салинас ми остана вярна, през всички тези дълги години на изпитания, от обич; но останалите дами пожелаха да си тръгнат. После, най-накрая, изгубих и къщата си, прекрасната си къща на Странд, която беше мой дом, малък сигурен пристан в тази толкова чужда земя.

Кралят ми обеща покои в двора, и си помислих, че най-после ми е простил. Помислих си, че ми предлага да дойда в двора, да живея в покоите, които се полагат на една принцеса, и да виждам Хари. Но когато преместих домакинството си там, открих, че са ми дали най-лошите стаи, отредили са ми най-лошото обслужване, и че не мога да виждам принца, освен при изключително важни държавни церемонии. В един ужасен ден дворът потегли на път, без да бъдем уведомени, и ние трябваше да се втурнем след тях, ориентирайки се по неотбелязаните селски пътища, нежелани и незначителни като каруца, пълна със стари вещи. Когато ги настигнахме, никой не беше забелязал, че ни няма, и аз трябваше да се настаня в единствените останали стаи: над конюшните, като слугиня.

Кралят престана да ми плаща издръжка, майка му не се застъпи за мен. Изобщо не разполагах със собствени пари. Живеех презряна, в периферията на двора, с испанци, които ми служеха единствено защото не можеха да си тръгнат. Те бяха хванати в капан като мен, виждаха как годините се изплъзват, докато те остаряваха и се изпълваха с все по-голямо негодувание, докато започнах да се чувствам като спящата принцеса във вълшебната приказка, и си мислех, че никога няма да се събудя.

Изгубих суетата си — гордото съзнание, че мога да бъда по-умна и хитра от онзи стар лисугер, който беше мой свекър, и онази прозорлива и лукава лисица, майка му. Научих, че ме беше сгодил за сина си, принц Хари, не защото ме обичаше и ми прощаваше, а защото това беше най-хитрият и най-жестокият начин да ме накаже. Щом не можеше да ме има, тогава можеше да се погрижи никой да не ме получи. Горчив беше денят, в който си дадох сметка за това.

А после Филип умря и сестра ми Хуана остана вдовица като мен, и крал Хенри намисли да се ожени за нея, за моята клета сестра — обезумяла от загубата на съпруга си — и да я постави над мен, на престола на Англия, където всички щяха да видят, че тя е луда, където всички можеха да видят лошата кръв, която тече и в моите вени, където всички щяха да узнаят, че той е направил кралица нея, а мен е захвърлил и ме е превърнал в нищожество. Това беше коварен план, който със сигурност щеше да посрами и мен, и Хуана и да ни причини страдание. Щеше да го стори, ако можеше, а освен това ме превърна и в свое оръдие — принуди ме да го препоръчам на баща ми. По нареждане на баща си говорих на краля за красотата на Хуана; по заповед на краля подтиквах баща си да приеме предложението му, като знаех през цялото време, че предавам самата си душа. Бях неспособна да откажа на крал Хенри — на моя свекър, който бе пожелал да ме прелъсти и сега ме тормозеше. Страхувах се да му кажа „не“. В онзи ден се почувствах много унизена.

Изгубих суетата, породена от моята привлекателност и блясък, изгубих увереността си в своята интелигентност и умения; но никога не загубих волята си да живея. Не бях като майка си, не бях като Хуана, не извърнах лице към стената и не започнах да копнея болката ми да свърши. Не се потопих в изпълнената с вой и вопли лудост, породена от скръбта, нито в тихия мрак на леността. Стисках зъби: аз съм вярната принцеса, не се предавам, когато всички останали се предават. Аз продължих. Чаках. Дори когато не можех да направя нищо друго, все още можех да чакам. Затова чаках.