Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Тя няма какво да ми каже. Боя се, че се срамува от мен, докато чакам като просител в двора принцът да изпълни обещанието си. През ноември съм толкова изпълнена с мрачни предчувствия, че е болна или тъжна, че ѝ пиша и я умолявам да ми отговори, да ми напише поне една дума. Това, оказва се, е бил същият ден, когато е издъхнала, следователно така и не е получила писмото ми, а аз така и не получих едничката дума, за която копнеех. Тя ме изоставя в смъртта, както ме изостави и в живота: сред мълчание и чувство за отсъствието ѝ.

Знаех, че ще ми липсва, когато заминах от къщи. Но за мен беше утеха да знам, че слънцето още блести в градините на Алхамбра, и че тя още е там, до украсеното със зеленина езерце. Не знаех, че нейната загуба ще влоши положението ми в Англия толкова много. Баща ми, след като дълго отказваше да плати втората половина от зестрата ми като част от играта си с краля на Англия, сега открива, че играта му се е превърнала в горчива истина — не може да плати. Пропилял е живота си и състоянието си в непрестанни походи срещу маврите, и не са останали пари за никого. Богатите приходи от Кастилия сега се изплащат на Хуана, наследницата на майка ми; в хазната на баща ми в Арагон не е останало нищо за женитбата ми. Сега баща ми не е нищо повече от един от многото владетели на Испания. Хуана е великата наследница на Кастилия, а ако трябва да се вярва на слуховете, тя е полудяла като бясно куче, изтерзана и докарана до безумие от любовта си и от съпруга си. Всеки, който ме гледа сега, вече не вижда принцеса на обединена Испания, една от най-предпочитаните партии в християнския свят; а овдовяла просякиня с лоша кръв. Положението на семейството ни рухва като къщичка от карти без сигурната ръка и бдителния поглед на майка ми. За баща ми не е останало нищо, освен отчаяние; и това е цялата зестра, която може да ми даде.

Аз съм само на деветнайсет години. Нима животът ми приключи?

После започнах да чакам. Чаках цели шест години. Шест години, през които от седемнайсетгодишна годеница се превърнах в двайсет и три годишна жена. Тогава разбрах, че гневът на крал Хенри срещу мен е горчив, истински и дълготраен. Никоя принцеса на света не е била принуждавана да чака толкова дълго, нито са се отнасяли с нея така сурово, нито пък е била оставяна в такова отчаяние. Не преувеличавам, както би могъл да стори един трубадур, за да съчини по-хубава приказка — както бих могла да разказвам на теб, любими, в тъмните часове на нощта. Не, не приличаше на приказка, не приличаше дори на живот. Сякаш бях осъдена на затвор, сякаш бях пленник без шанс за избавление, имах единствено самотата и бавното осъзнаване, че съм се провалила.

Предадох майка си; провалих се в задачата да ѝ донеса съюза с Англия, който съм родена и отгледана да осъществя. Срамувах се от провала си. Без изплащането на зестрата от Испания не можех да заставя англичаните да уважат годежа. При положение, че кралят бе враждебно настроен, не можех да ги заставя да сторят нищо. Хари беше тринайсетгодишно дете, почти не го виждах. Не можех да го призовавам да спази обещанието си. Бях безсилна, пренебрегната от двора и затъваща в позорна бедност.

После Хари навърши четиринайсет, а годежът ни все така не беше последван от женитба, която да бъде подобаващо отпразнувана. Изчаках една година, той стана на петнайсет, а никой не дойде за мен. Така Хари достигна шестнайсетия, а сетне — и седемнайсетия си рожден ден, и все още никой не идваше за мен. Годините си вървяха. Аз остарявах. Бях постоянна и вярна. Това беше всичко, което можех да бъда.

Обръщах плата, с който бяха обшити роклите ми, и продавах бижутата си за храна. Наложи се да продам скъпоценните си блюда, едно по едно. Изпращах да повикат златарите, съзнавайки, че продавам собственост на краля. Знаех, че всеки път, когато залагам някое блюдо, забавям сватбата си с още един ден. Но трябваше да се храня, слугите ми трябваше да се хранят. Не можех да им плащам надници; достатъчно лошо беше, че самите те гладуваха — не можех да искам и да просят заради мен.

Нямах приятели. Открих, че доня Елвира заговорничи срещу баща ми в полза на Хуана и нейния съпруг Филип, освободих я от задълженията ѝ към мен, и, разгневена, я отпратих. Не ме беше грижа дали ще говори против мен, дали ще ме разобличи като лъжкиня. Не ме беше грижа дори дали ще заяви, че с Артур сме имали любовни отношения. Бях я заловила в измяна срещу баща ми; нима тя наистина мислеше, че бих се съюзила със сестра си срещу краля на Арагон? Бях толкова разгневена, че не ме интересуваше какво ще ми струва нейната враждебност.