Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Но трябва да ви кажа — добави посланикът с добре премерена злоба, — че не ми нареди да се погрижа за вашата безопасност. Не ми заповяда да измъкна благополучно вас от Англия. Помисли за съкровището, но не и за вас. Заповедите му гласяха да осигуря безопасността на вещите и парите. Вас дори не спомена по име. Мисля, че ви е отписал.

Още щом думите излязоха от устата му, го обзе желание да не ги беше изричал. Съкрушеното ѝ изражение беше по-ужасно от всичко, което беше виждал преди.

— Казал ви е да изпратите обратно златото, но да оставите мен? Без нищо?

— Сигурен съм…

Каталина му обърна гръб и тръгна невиждащо към прозореца, за да не може той да види пълния ужас, изписан на лицето ѝ.

— Вървете си — повтори тя. — Просто си вървете.

Аз съм спящата принцеса в приказката, снежна принцеса, оставена в студена страна и забравила усещането от ласката на слънцето. Тази зима беше дълга, дори за Англия. Дори сега, през април, тревата е така заскрежена сутрин, че когато се будя и виждам леда по прозорците на спалнята ми, светлината, която се процежда през него, е толкова бяла, та си мисля, че през нощта е валял сняг. До полунощ водата в чашата до леглото ми вече е замръзнала, а сега не можем да си позволим да поддържаме огъня вътре през цялата нощ. Когато се разхождам отвън по заледената трева, тя издава хрипкаво хрущене под краката ми, и усещам мразовития ѝ студ през тънките подметки на обувките си. Знам, че това лято ще притежава цялата мека сладост на английското лято; но копнея за изгарящата горещина на Испания. Искам изгарящата горещина отново да прогони отчаянието от мен. Имам чувството, че студувам от седем години, и ако нищо не ме стопли скоро, просто ще умра от този студ, ще се разтопя под дъжда, ще бъда отвяна, както вятърът отвява мъгла от реката. Ако кралят наистина умира, както твърди дворцовата мълва, а принц Хари се възкачи на трона и се ожени за Елеонор, ще поискам от баща си разрешение да се подстрижа за монахиня и да се оттегля в манастир. Не би могло да бъде по-лошо, отколкото тук. Не би могло да бъде по-бедно, по-студено или по-самотно. Явно баща ми е забравил обичта си към мен и ме е изоставил, точно както ако бях умряла заедно с Артур. Всъщност, сега осъзнавам, че всеки ден си пожелавам да бях умряла заедно с Артур.

Заклех се никога да не се отчайвам — жените от моето семейство се разтварят в отчаянието като меласа във вода. Сякаш твърдата ми като скала решимост да бъда кралица ме е превърнала в камък. Нямам усещането, че се поддавам на чувствата си като Хуана; струва ми се, че съм скрила чувствата си някъде, така че не мога да ги намеря. Аз съм леден блок, ледена висулка, принцеса от сняг, който никога не се топи.

Опитвам се да се моля на Бог, но не мога да Го чуя. Боя се, че Той ме е забравил, както са ме забравили всички останали. Изгубила съм всякакво усещане за присъствието Му, вече не изпитвам страх от волята Му, изгубих и радостта от Неговата благословия. Не мога да чувствам нищо към Него. Вече не се смятам за Негова избраница, избрана да бъде благословена. Вече не се утешавам, че съм Негова избраница, избрана да бъде подложена на изпитание. Мисля, че Той е отвърнал лика Си от мен. Не зная защо, но ако земният ми баща може да ме забрави, и да забрави, че бях любимото му дете, тогава предполагам, че и моят Небесен Отец също може да ме забрави.

Откривам, че сега ме е грижа само за две неща в целия свят: все още чувствам любовта си към Артур, като топло, все още биещо сърце в гърдите на птичка, паднала от замръзналото небе, вледенена и вкочанена. И все още копнея за Испания, за двореца Алхамбра, за Ал Яна; за градината, тайното място, рая.

Понасям живота си единствено защото не мога да го избегна. Всяка година се надявам, че късметът ми ще се промени; всяка година, когато дойде рожденият ден на Хари, и годежът не бива последван от женитба, знам, че още една година от живота ми, в която тялото ми може да даде плод, е дошла и отминала. Всяка година в деня на лятното слънцестоене, когато идва падежът за изплащането на зестрата и няма внесена сума от баща ми, изпитвам срам като болест в тялото си. И дванайсет пъти годишно, в продължение на седем години, това прави осемдесет и четири пъти, месечните ми неразположения идват и си отиват. Всеки път, когато кървя, си мисля, че това е още един пропилян шанс за създаване на принц за Англия. Научих се да скърбя заради петното върху бельото си, сякаш е починало дете. Осемдесет и четири възможности да родя син, в самия разцвет на младостта си; осемдесет и четири изгубени възможности. Уча се да преживявам помятания. Опознавам тъгата от помятането и неуспеха.