Колийн Маккълоу: Венец от трева

Когато Юлия най-сетне благоволи да излезе от спалнята, за да си почине — всъщност дори не благоволи, ами синът й трябваше насила да я вдигне от стола, — малкият Цезар пръв отиде при нея и я придружи до стаята й. Аврелия също понечи да тръгне с тях, но синът й я стрелна с поглед и тя безмълвно се отпусна обратно на стола си. Макар и само тринайсетгодишно, момчето й вече беше станало самостоятелен мъж.

— Трябва да хапнеш — каза Цезар на любимата си леля, докато й помагаше да се излегне на кушетката. — Ето, Строфант идва да ти донесе нещо.

— Не ми се яде! — отвърна му тя едва-едва. Лицето й беше побеляло като ленения чаршаф, който икономът бе постлал върху кушетката, за да има върху какво да легне. Понеже до момента на раздялата им Юлия продължаваше да спи в едно легло с мъжа си, нямаше къде другаде в къщата да се скрие.

— Може и да не ти се яде, но една топла супа няма да ти се отрази зле — настоя Цезар със същия онзи тон, пред който дори Марий винаги отстъпваше. — Необходимо е за теб, лельо Юлия. Така може да продължи с дни. Той не е човек, който ще се прости с живота лесно.

Супата беше донесена. Малкият Цезар не се откъсна нито за миг от леля си и с монотонен глас й повтаряше все едно и също, докато не видя, че всичко е изядено. Чак когато прислужникът дойде да отнесе празната купа, той благоволи да стане. Махна повечето от възглавниците да не пречат на леля му, зави я добре и я погали нежно по косите.

— Колко си добър с мен, Гай Юлий — отговори му тихичко Юлия и затвори очи.

— Само с тези, които обичам — отговори й, сетне допълни: — Само с тези, които обичам. С теб, с майка ми, с никого друг.

И като се наведе, я целуна по устните.

През няколкото часа, които тя прекара в сън, малкият Цезар остана свит на близкия стол и я наблюдаваше. Клепачите му натежаваха, но той упорито отказваше да задреме. Искаше му се да погълне мислено леля си, за да си я спомня цял живот такава — заспала, уморена и отчаяна. Никога повече тя нямаше да му принадлежи.

Естествено, когато Юлия се събуди, магията се стопи. В първия миг тя едва не изпадна в паника, но когато я увериха, че състоянието на Гай Марий не се е променило, се успокои.

— Иди да се изкъпеш — нареди й Цезар. — Когато се върнеш, ще съм ти намазал хляб с мед. Така и така Гай Марий не знае дали си при него или не.

И понеже наистина се почувства гладна след спокойния сън и горещата баня, с удоволствие изяде филиите с мед. Малкият Цезар остана все тъй свит на стола си и търпеливо я изчака да свърши и да стане.

— Ще те изпратя до стаята му — рече той, — но няма да вляза с теб.

— Не, разбира се, че няма. Нали си фламен Диалис… Толкова ми е тъжно, че те направихме по принуда.

— Не се тревожи за мен, лельо Юлия. Все ще измисля нещо.

Тя пое лицето му в ръце и го целуна.

— Благодаря ти за всичко, което стори за мен, Цезаре. Ти си моята най-голяма утеха.

— Правя го единствено заради теб, лельо Юлия. Заради теб бих дал дори живота си — заяви племенникът й и се усмихна. — Донякъде може да се каже, че вече съм го сторил.

Гай Марий умря един час преди изгрев-слънце — когато сънищата се готвеха да напуснат спящите, а петлите и кучетата — да вдигнат любимата си врява. Откакто бе получил удара, минаваха седем дни, а от началото на седмото му консулство — общо тринайсет.

— Нещастно число — отбеляза треперещият Сцевола и разтърка измръзналите си ръце.

Нещастно за покойния, но щастливо за Рим. Така поне мислеха всички, нищо че не се осмеляваха да го кажат на глас.

— Ще му приготвим държавно погребение — обеща Цина още на вратата. Този път идваше придружен от жена си Ания и от малката си дъщеря Цинила, булката на фламен Диалис.

Юлия обаче поклати глава.

— Не, Луций Корнелий, не искам държавно погребение. Гай Марий беше достатъчно богат, за да си заплати сам пътя до Отвъдното. Рим се задъхва от дългове и затруднения, не може да си позволи подобен лукс. Пък и аз не искам публичност. Ще присъства само семейството на покойника. Дори държа никой да не споменава пред външни лица, че Гай Марий е умрял. Нека първо го погребем, пък после… — Потръпна и добави: — Няма ли начин да се отървем от онези ужасни роби, които мъжът ми доведе със себе си?

— О, проблемът беше разрешен преди няколко дни — увери я Цина и отново се изчерви; така и не се научи да прикрива неудобството си. — Квинт Серторий им плати обещаното възнаграждение на Марсово поле и им заповяда да напуснат града.

— О, да, разбира се! Съвсем бях забравила. Колко мило от страна на Квинт Серторий да мисли за всички ни! — Никой не можеше да разбере дали последното бе казано с ирония или не. Юлия се обърна към брат си Цезар: — Отиде ли да вземеш завещанието на Гай Марий от весталките, Гай Юлий?