Колийн Маккълоу: Венец от трева

Тя стана от леглото и започна на свой ред да се съблича.

— И аз споделям тези предчувствия, скъпа — отпусна се на леглото съпругът й. Въздъхна доволно и като пъхна ръце под възглавницата си, се усмихна на жена си: — Но докато сме живи, някои неща никой не може да ни ги отнеме.

Тя легна и се сгуши до него. Цезар я обгърна с ръка и тя промълви:

— А тези неща си струват. Обичам те, Гай Юлий.

Когато слънцето изгря и започна шестият ден от седмото консулство на Гай Марий, Великият мъж накара народния трибун Публий Попилий Ленат да вика за пореден път плебейското събрание. В Кладенеца на комициите отново се явиха единствено верните на консула бардиеи. В продължение на почти две денонощия личната армия на Марий бе изоставила политиката и се беше отдала на по-прозаични дела, като например да мие улиците на града и да се крие по бардаците възможно най-далеч от Форума. Днес обаче Гай Марий Младши беше заминал обратно за Етрурия и отсечените глави на бащините му врагове отново украсиха рострата. Самият Гай Марий стоеше на трибуната и в присъствието на Попилий Ленат и непознат пленник, окован във вериги, държеше своята поредна реч пред „народа“.

— Този човек — ревеше той, та дано го чуят из съседните на Форума домове — беше поръчал убийството ми! Когато аз, болният старец, бягах от Рим, за да си спася живота, град Минтурна ме посрещна като герой и дари с утеха изтерзаната ми душа. Но един ден се появи банда наемни убийци, които принудиха управителите на града да заповядат екзекуцията ми. Виждате ли моя добър приятел Бургунд? Именно той получи тежката задача да ме удуши в килията под храма на Юпитер, където аз стоях и чаках смъртта си, покрит с кал като някое прасе от кочината. Гол! Аз, Гай Марий, стоях гол и кален в едно мрачно подземие! Най-великият човек в историята на Рим! Човек, чиято слава никой не ще може да достигне, защото е надминал дори Александър Македонски! Велик, велик, велик! — Изведнъж се спря и се огледа в недоумение, сякаш губеше представа къде се намира. Щом се съвзе, продължи в същия дух: — Бургунд отказа да ме удуши. И като взеха пример от своя германски роб, жителите на Минтурна на свой ред се зарекоха да не позволят екзекуцията ми. Преди обаче онази банда самозванци — та те дори не посмяха да ме убият със собствените си ръце — да напусне града, аз попитах предводителя им кой ги е наел. И той ми каза: „Секст Луцилий.“ — Марий отново се усмихна. — Когато станах консул за седми път през живота си — кой друг е бил седем пъти римски консул, — аз реших да си поиграя на котка и мишка с този Секст Луцилий. Пред никого не бях споменал, че знам за неговите намерения да ме убие, и го изчаках да видя какво ще направи. Като пълен глупак той стоя пет дни в Рим и не се сети да избяга. Тази сутрин обаче, още преди да се зазори, аз пратих своите ликтори да го измъкнат от леглото и да го доведат пред трибунала на плебейското събрание. Обвинявам го в държавна измяна. Той се опита да отнеме живота на Гай Марий!

В цялата съдебна история на Рим едва ли имаше друг процес, приключил толкова бързо и с такова единодушие сред народните трибуни. Никой дори не се сети да попита за доказателства, за свидетели, за спазването, на каквато и да е процедура. Бардиеите в един глас признаха Секст Луцилий за виновен. След това го осъдиха на смърт чрез хвърляне от Тарпейската скала.

— Бургунд, на теб се пада честта да блъснеш този нещастник от скалата — заповяда тържествено Марий на верния си слуга.

— Ще го сторя с най-голямо удоволствие, Гай Марий.

Щом произнесе присъдата, цялото „плебейско събрание“ се премести на същинския Форум, откъдето да наблюдава изпълнението на присъдата. Марий обаче остана на рострата в компанията на трибуна Попилий Ленат. Трибуната стърчеше високо над площада и гледката към Велабрум беше чудесна. През целия процес срещу особата му Секст Луцилий не беше казал нищо в своя защита и без да сваля презрителното изражение от лицето си, спокойно се примири с присъдата. Когато Бургунд, който от далечината се беше превърнал в голямо златно петно, лъщящо на слънцето, го издърпа до ръба на Тарпейската скала, Луцилий не изчака да бъде хвърлен и сам скочи в пропастта. При това си своеволие той едва не погуби и палача си, който още държеше веригите му в ръце.

Хладнокръвието, с което Луцилий посрещна смъртта, предизвикателната му постъпка и накрая — опасността да повлече и верния Бургунд със себе си бяха достатъчни да подлудят Марий. Лицето му почервеня от яд, от устата му захвърчаха пръски и той отприщи цялото си възмущение върху главата на смаяния Попилий Ленат.