Колийн Маккълоу: Венец от трева

Но дори без спора за хляба, без шумните приказки на младия фламин вечерята пак би преминала тягостно. Имаше много въпроси, които семейството не обсъждаше и не желаеше да обсъжда, най-малкото, защото беше опасно. Дори можеше да се каже, че именно момчешкият инат на малкия Цезар вдъхна нещо празнично в това събиране; макар и за няколко минути присъстващите престанаха да мислят за преживените ужаси и за лудостта на Гай Марий.

— Радвам се, че днешният ден най-сетне свърши — сподели Аврелия, щом и последните гости бяха изпратени до вратата.

— Аз пък си пожелавам никога повече да не се повтаря — отвърна Цезар.

Преди да се съблече за сън, Аврелия седна на ръба на леглото си и продължително изгледа мъжа си. Изглеждаше й уморен, но пък и той винаги се връщаше уморен от безкрайните си походи. На колко години беше Цезар? Гонеше четиридесет и пет. На тази възраст римските аристократи или ставаха консули, или се оттегляха завинаги от политиката. Цезар не беше нито Марий, нито Сула, за да се надява на късен старт. И ако трябваше да се търси вина у околните, Аврелия беше най-виновна от всички. Ако не беше толкова упорита в своята независимост, ако не беше прогонила с капризите и ината си Цезар далеч от града, той щеше да прекара повече време на Форума, щеше да си създаде име и авторитет. Съпругът й не беше човек, готов със зъби и нокти да се бори за успеха. Още по-малко беше способен да отиде при един луд, за да го моли за помощ при наближаващите избори. Без парите на зет си Гай Юлий не можеше и да помисли за сериозна кампания и все пак не би помислил да поиска помощ. Не от страх, а от гордост. Парите на Марий бяха изцапани с кръв. Никой достоен римлянин не би посегнал към тях. А мъжът на Аврелия беше най-достойният човек, когото тя познаваше.

— Гай Юлий — рече тя, — мислиш ли, че можем да направим нещо за сина си? Той наистина няма да се примири със сегашното си положение!

— И това е съвсем разбираемо. Така или иначе — въздъхна Цезар, — сме сигурни в едно: аз няма да стана консул. А това от своя страна означава, че и на него няма да му е лесно да се добере до върха. Откакто избухна войната в Италия, доходите ни застрашително намаляха. Онези хиляда югера земя, които купих в Лукания, защото ми ти предложиха евтино, все едно са загубени. Твърде далеч са от градовете, няма кой да ги пази. Откакто Гай Норбан изгони луканските бунтовници от Сицилия, те са се върнали по родните си места и са се изпокрили. Моите земи са в техни ръце. Рим не разполага нито с време, нито със средства, за да разчисти окончателно района от тях. Мисля, че синът ми ще остарее, без да си е върнал бащиното наследство. Така че оставаме с това, с което започнах — онези шестстотин югера край Бовила, които баща ми купи с парите на Гай Марий навремето. С тях Гай ще може да влезе в Сената, но до края на живота си ще остане на задния ред. Пък и Гай Марий все едно си ги е взел обратно. Есента, когато войската му върлуваше из Лациум, моите земи също бяха опустошени.

— Знам — кимна тъжно Аврелия. — Излиза, че синът ни не може да разчита на нещо повече от фламината си…

— Страхувам се, че е точно така.

— А той е толкова убеден, че Гай Марий го е направил нарочно!

— О, и аз мисля, че е така — заяви Цезар. — Нали бях на Форума… Марий беше прекалено доволен от себе си.

— Няма що, добра отплата за това, което синът ни стори за него през последните години.

— Гай Марий отдавна е забравил какво е благодарност. Но това, което най-много ме уплаши, бе страхът в очите на Луций Цина. Знаеш ли какво ми каза? Че никой, дори Юлия и младият Марий, не може да се чувства в безопасност. След като сам се срещнах с Гай Марий, мога да му вярвам напълно.

Той се беше съблякъл и Аврелия забеляза с известна тревога колко е отслабнал.

— Гай Юлий, добре ли си със здравето? — попита тя.

Изгледа я изненадано.

— Мисля, че съм добре! Може да съм уморен, но болен не съм. Всичко е заради Ариминум. След като в продължение на три години войската на Помпей Страбон е шетала там, в цяла Умбрия и Пиценум трудно се намираше храна за цял легион. Двамата с Марк Гратидиан трябваше силно да ограничим дажбите, а ако пълководецът не може да нахрани войниците си, и той няма право да се храни. През последните месеци прекарвах повечето време в обиколки из селата, за да търся нещо за ядене.

— Тогава ще трябва доста да се постарая с храната — заяви Аврелия и за пръв път от много време лицето й се озари от плаха усмивка. — А навремето си казвах, че нещата ще се променят за добро! Не знам защо, но имам ужасното предчувствие, че всичко тепърва започва.