Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните

Младежите носеха със себе си дълги дървени стълби, които опряха и от двете страни на сградата, за да могат да се качат чак до покрива с неговите старовремски ветрилообразни керемиди, покрити от векове с лишеи.

— И помнете — заръчваше Цепион на помощниците си, — никой не трябва да вдига оръжие. Такива са нарежданията на Луций Корнелий. За нищо на света не бива да престъпваме заповедите на Гай Марий.

Един по един заговорниците се изкачиха по стълбите на покрива, докато най-накрая и петдесетте не накацаха по стрехите като огромни гълъби. Всъщност, ако бяха истински гълъби, мястото щеше да им се хареса — полегато, почти хоризонтално, тъкмо за спане. Като се наместиха по покрива, хората на Метел и Цепион седнаха да чакат небето да просветне, сивкавата линия по източния хоризонт да се превърне в ярка златна ивица, а първите слънчеви лъчи да пробият между къщите на Есквилина и да огреят керемидите на Сената. По Форума вече се виждаха хора, но и стълбите бяха предвидливо качени на покрива, така че никой не забеляза необикновените гълъби по стрехите, защото и никой не погледна нагоре.

— Сега! — изведнъж заповяда Цепион.

С трескава бързина — Луций Корнелий специално ги беше предупредил да не се бавят — петдесетте започнаха да бъркат под керемидите, за да напипат празните пространства между дебелите кедрови греди и по-тънките подпори от дъб, които лесно поддаваха. Една по една керемидите напускаха леглата си и покривът над главите на петнайсетината затворници внезапно зейна, отваряйки път на слънчевите лъчи. Арестуваните надигнаха глави да видят какво става; по лицата им беше изписано по-скоро недоумение, отколкото страх, но в следващия миг онези от покрива, награбили в ръце по няколко керемиди всеки, започнаха да ги мятат през получилия се отвор. Сатурнин беше убит на място, до него и Луций Еквиций. Някои от затворниците понечиха да се скрият в отдалечените ъгли на залата, но младежите от покрива скоро се научиха как да целят с керемидите във всички посоки еднакво. В залата нямаше никакви мебели, понеже сенаторите бяха свикнали да си носят столове от къщи, а когато се наложеше, писарите тичаха до сенатските канцеларии на две крачки нагоре по Аргилетум и си донасяха маси. Така че затворниците нямаха дори с какво да предпазят главите си от изливащия се дъжд от керемиди, които Сула правилно беше счел за по-смъртоносни от всякакви оръжия. При удар всяка керемида, която тежеше около пет килограма, се пръсваше на стотици парчета, всички остри като бръснач, и поразяваше жертвите на няколко места едновременно.

Докато Марий и легатите му — в това число и Сула — стигнат Форума, всичко беше свършено; екзекуторите спокойно се смъкваха на земята по дървените си стълби и заставаха мирно до сградата на Сената, сякаш нищо не е било.

— Да ги арестувам ли? — попита Сула.

Марий беше изпаднал в дълбок размисъл, затова чак подскочи от изненада при този въпрос.

— Не! — отсъди той. — За какво? Виждаш ги, че никой не бяга.

В следващия миг очите му се извъртяха по посока на Сула, задавайки своя ням въпрос. Вместо отговор той присви почти незабележимо единия си клепач, сякаш намигваше на началника си.

— Отворете вратите — нареди Марий на ликторите си.

Вътре в Курията лъчите на сутрешното слънце се опитваха да пробият през мъглата от прах, която още изпълваше цялото пространство на залата. По пода стояха купища от натрошени керемиди — от едната страна посивели от лишей, от другата, тази, която е стояла защитена от капризите на времето — наситеночервени, с цвят на ръжда, може би дори на кръв. Петнадесет трупа допълваха картината — някои свити на кълбо, други разперили ръце и крака в неприлични пози, изгубили се под камари от разбити керемиди.

— Само ти и аз, Принцепс Сенатус — рече Марий на Скавър. — Никой друг да не влиза.

Двамата потънаха в облаците прах и започнаха да обикалят един по един труповете с надеждата някъде да открият признаци на живот. Сатурнин беше уцелен толкова бързо и толкова точно, че дори не бе успял да вдигне ръце да се предпази; лицето му се беше скрило под дебел пласт строшени керемиди и когато двамата сенатори разчистиха над него безжизнените му очи, отново отправиха поглед нагоре, към зейналия таван. От праха, който бяха вдигнали керемидите и мазилката, миглите му бяха изгубили черния си цвят. Скавър се наведе да затвори очите му, но се отдръпна гнусливо: от праха, полепил се по очните ябълки, клепачите не искаха да помръднат. Луций Еквиций беше убит още по-жестоко — по цялото му тяло не се виждаше място, което да не е било насинено или разкървавено от паднала керемида, а на Марий и Скавър им трябваха няколко минути, преди да го извадят напълно изпод купчините натрошена сгурия. Сауфей, който бе успял да притича до един от ъглите, беше убит от някакъв заострен отломък. Изглежда, керемидата първо се беше ударила о пода, а след това част от нея бе изхвръкнала нагоре, за да се забоде като връх на копие във врата на нещастника. Толкова е бил остър ръбът на керемидата, че главата на Сауфей висеше отрязана наполовина. Тит Лабиен пък беше поразен от цяла керемида, ударила го с дългата си страна право в гръбначния стълб, разсичайки го на две, без дори да остави време на умиращия да разбере, че умира.