Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Силва се втренчи в мен. Искаше да чуе още. Как може воините ни да са избили всички, които са обичали, и самите себе си?

Това бе загадка и дори един жесток мъж може да бъде заинтригуван, макар че разгаданата мистерия понякога става причина за гибелта на питащия.

Когато прие уговорката ни, приближих към него.

Нареди ми да говоря и аз изпълних желанието му. Казах му това, което искаше да чуе.

Дойдохме в Александрия, защото това бе мястото, на което принадлежеше Вещицата от Моаб, градът, за който бе копняла, заедно с великата река, нейната майка и белите лилии, които растяха в градините му. Преди това легионът ни заведе в Йерусалим, за да разкажем историята си и тя да бъде записана и изпратена в Рим. Разказвахме я много пъти и макар да се бяхме преклонили пред мощта на императора, всеки път, когато произнасяхме думите, хиляди нови хора научаваха за нощта, в която отказахме да бъдем победени. Историята се превърна в облак, облакът в проливен дъжд, а дъждът се разнесе из империята.

Освободиха ни отвъд стените на Йерусалим. Вече не познавахме този град, на хората ни бе забранено да преминават през портите му. Продадох златния амулет с рибата, за да заплатим пътуването си. Той ни бе защитил, бе ни спасил от враговете и така бе изпълнил мисията си. Мислех за роба от севера и се молех неговият амулет също да му бе помогнал да намери пътя обратно към родната си земя, където снегът не се разтапя цяла година, където лосове, бързи като леопарди, тичат из зелените пасища, и където той щеше да е свободен.

Йехуда пътува с нас и живя в дома ни няколко години, но когато възмъжа, бе повикан при своите хора. Есеите се събираха на север, близо до Галилея. Имаше оцелели от неговата общност, които все още вярваха в мира и в принципите на чистата отдаденост на Всемогъщия. В деня, в който ни напусна, Ревка плака, защото го обичаше като свое дете.

Ноа и Леви също станаха млади мъже. И двамата имат кожа с цвят на мед и тъмни очи; хубавци, с добри сърца, грижещи се за баба си, която вече е доста възрастна. Можеха да станат учени мъже, също като баща си, преди съдбата да го бе променила, но вместо това изучиха занаята на своя дядо. Всяка сутрин се будим от аромата на питките, които пекат в кръглата фурна, издигната под навеса в края на градината. В някои дни има хора, които чакат пред вратата ни от ранни зори, привлечени от уханието на хляба, което им напомня за хляба от тяхната младост, когато Йерусалим бе наш. Сега сме граждани на света и питките на братята са отражение на това: медът е събран от египетски медоносни пчели, кориандърът и кимионът идват от Моаб, солта — от бреговете на морето, което Вещицата от Моаб бе прекосила.

Синът ми е спокоен и безстрашен. Той е умно момче, говори четири езика, но се измъчва от кошмари. Нормално е след това, на което бе станал свидетел, въпреки че никога не се оплаква. Открих, че не спи добре, понеже понякога нощем ставам и го намирам да седи буден в мрака. Сънят е още непозната страна за мен, както и за сина ми. Може би баща му го посещава в сънищата му, както моят идва при мен. Все още притежавам плаща на убиеца, онзи, за който казват, че е изтъкан от паяжини и може да те скрие от очите на враговете ти. Простих му и се надявам, че там, в отвъдния свят, той също ми е простил, защото и аз не съм безгрешна. Ако застана пред него някой ден, ще му отдам почитта си, понеже той ме е дарил с живот и винаги ще съм му признателна за това.

Всяка година в деня, в който крепостта падна, разказвам онази част от историята, която не разкрих на Силва, въпреки че децата ми я знаят наизуст. Как войниците бяха пленили лъва, как го държаха в окови и го измъчваха, как той лежеше в калта, докато не бе освободен и не избяга в пустинята, където броди и досега, самотен.

Казвам им, че лъвът не е цар на нищо, освен на собствената си свобода. Независимо дали ще се въздигне или не Третият Храм, дали хората ще строят дворци или ще унищожават градове, лъвът е този, който ще трябва да се бори за земята си от камъни. Всичко се променя, защото такъв е светът, из който бродим. Но някои неща са постоянни, дори след като са изчезнали. Разказвам на децата, че преди имахме хиляди гълъби и ги пуснахме да полетят свободни, но ако погледнем към небето, още можем да ги видим, въпреки че са много далече оттук.

Всяка година в месеца Нисан с Йона отиваме до реката в нощта преди празника, който чества излизането на народа ни от Египет, пътуване, което се надяваме някой ден да извървим отново, когато Йерусалим пак стане наш. Пътуването ни ще бъде дълго.