Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Попитах Ревка къде бе видяла Шира за първи път, защото тя ми бе казала, че трябва да отидем на това място. Мислех, че са гълъбарниците или пък Змийската порта, но Ревка ми прошепна нещо, което ме изненада: бе виждала Шира много пъти, но истинската й същност бе прозряла едва в голямата цистерна, разположена в най-дълбоката пещера, която майсторите на Ирод бяха издълбали в тази планина, стотици стъпки надолу, в най-отдалеченото поле. Шира бе искала да отидем там.

Вървяхме сред лудостта около нас. Минахме покрай казармите, покрай бясно горящата клада. Сега върху нея бяха натрупани тела, заедно с провизиите и останките от животните, всичко, което имахме в складовете и хранилищата си. Димът бе остър, но аз спрях рязко, защото до купчините оръжия, сред другите заклани войници, видях баща си.

Отидох до него и коленичих, за да затворя очите му. От изражението на лицето му разбрах, че най-накрая бе заедно със своята любима съпруга, жената с огненочервената коса, която бе и моя майка. Поне това беше общото помежду ни. На земята до баща ми лежеше сивият му плащ. С него можеше да се прикрие и да избегне съдбата си, но той го бе свалил, защото бе убиецът Йосиф бар Елханан, моят баща, и такъв щеше да остане във вечността.

Докато изучавах лицето му, спокойно за пръв път от толкова време, си спомних какво ми бе казвал за своя талант да става невидим. Хората често не виждат това, което е точно пред очите им. Те търсят тайни и заровени надълбоко неща, но откритостоящото пред тях на дневна светлина ги заслепява така, че не го забелязват. Мишка, която пробяга бързо по масата, е по-малко вероятно да бъде уловена, отколкото онази, която се крие в ъглите. Всички очакват тя да се спотайва точно там. Убиец, който влезе в стая, може да остане незабелязан, ако върви уверено, сякаш има правото да бъде на това място.

Взех плаща на баща си. Другите ме последваха, вървяхме вкупом като облак, сякаш бяхме мъгла, а не човешки същества. Минахме бързо през градината, където някога растяха бадемови дървета и силният вятър разнасяше из въздуха розови цветчета. Нищо не беше останало тук, нито клон, нито стрък, но земята бе покрита с искри и въглени, които блещукаха като бели нощни пеперуди. Полето бе отрупано с тела и косата на мъртъвците се вееше там, където преди растяха цветя.

Ревка каза на внуците си и на Йехуда да мислят за тъмните фигури по земята като за паднали дървета. Делото на десетимата избраници бе почти завършено; скоро те щяха да се заемат един с друг. Вече стояха до Водната порта и теглеха клечки, за да видят кой ще бъде последният воин, мъжът, върху когото щяха да паднат греховете на братята му, и който трябваше да убие останалите деветима, преди да вдигне меча срещу себе си.

Имаше още някои оцелели. Видяхме семейство с четири деца да чакат пред един горящ склад, мълчаливи като духове, въпреки че още бяха в света на живите и трепереха от страх. Бащата пръв предложи гърлото си на един от воините, сякаш за да покаже на децата си как се прави; сигурно така им бе показвал как се стрижат овце, как се стреля с лък или как трябва да се молят при изгрев-слънце. Но това не бе урок по красота или познание, просто един грозен момент, изпълнен с ужас. Децата се скупчиха около умиращия си баща, дърпаха го за плаща, като че ли така щяха да върнат духа му от отвъдното.

Избраникът бе Ури, воинът, който ни бе намерил в пустинята, момчето, което бе най-добрият приятел на брат ми, спокойният млад мъж, който изпитваше такова страхопочитание пред тази крепост, когато ми я описваше, докато седяхме край огъня в пустинята, че смятах, че ме лъже.

Той ми бе разказал за фреските на седемте сестри, изрисувани от най-добрите художници на Рим, за баните, отоплявани с керамични тръби, за градините, висящи от скалите, за двореца, обърнат на север, така че всички, които живеят в него, винаги да гледат право към Йерусалим. Стояхме заедно в пустинята сред угасващата светлина, около нас ухаеше на мирта и наблюдавахме огъня, взирайки се във все още неясната си съдба. Бяхме млади и пустинята ни обграждаше с неземната си красота, звездите блестяха над нас, толкова многобройни, че се замайвахме от светлината им.

Сега звездите бяха скрити от кълба дим. Ури нашепваше молитва за човека, когото бе убил. Мъжът бе един от пекарите на площада. Ревка потрепна, когато видя бялата престилка под молитвения му шал, която за миг стана алена. Сякаш някой размаха знамето на отчаянието пред очите й. Сграбчих я за рамото и я принудих да ме последва, както аз бях последвала гълъбите, когато те излетяха от единствения дом, който някога бяха познавали.