Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Внуците на Ревка вече не са деца, а мъже, с толкова високи сенки, че често се изумявам как е възможно да са на онези момчета, на които разказвах истории, за да заспят нощем. Сега аз и Ревка се въртим в леглата си, докато сънуваме мъжете, които отказаха да се предадат, и жените, които последваха дълга си. Помним всичко, за което се бяха борили, и всеки, когото бяха обичали. Помним как изглеждаше светът, когато в него властваше войната.

Вечер, когато небето е обагрено от прозрачна алена светлина, в часа, когато пространството между световете се отваря, преди мастиленосинята нощ да се спусне над земята, жените идват на задната порта и търсят Вещицата от Моаб. Облечени са в най-красивите си дрехи, с кожени сандали, с които стъпките им са съвсем безшумни, златни пръстени с печат и скъпи гривни украсяват тънките им пръсти и китки, а очите им са оградени с черен прах. Предлагат ми златни и сребърни монети, нанизи от перли. В замяна искат да хвърля птичи кости по земята, за да предскажа бъдещето им. Искат риган и седефче за амулети и отвари, за да имат добро здраве, да родят деца или да прогонят враговете си. И винаги, винаги искат любов. Отварям книгата, където са записани рецептите, мастилото все още е свежо, въпреки че пергаментът е станал кафяв и сякаш държа есенни листа в ръката си.

Жените, които идват при мен, казват, че съм умна, поразяваща, красива, мъдра. Споделят ми тайните си и говорят за престъпления и сънища. Доверяват ми неща, които никога не биха казали на друг, въпреки че съм чужденка. Правя най-доброто по силите си, за да им помогна. Една мъдра жена ме научи да предсказвам бъдещето и да разгадавам знаците му, но благодарение на един призрак се научих как да слушам.

Често тръгвам по ветровития павиран път към пристанището, за да наблюдавам огромния фенер, който се пали вечер в кулата на остров Фарос, едно от седемте чудеса на света. Гледам корабите, които идват от Гърция, прекосили морето с огромните си бели платна, в които духат ветрове от четирите посоки на света. Водата е навсякъде около нас. Когато Нил прелее, нивите стават зелени и има големи празненства, от дърветата висят фенери, тъпаните бият цяла нощ, момичета с воали и дълги поли танцуват край огньовете. Реката тече с всички нюанси на синьото: мастилено и тюркоазено, с цвета на скъпоценния лапис лазули, индигово, небесносиньо, тъмносиньо като бездънното море. И все пак аз копнея за пустинята. Слонова кост, алабастър, камъните, от които стъпалата ми кървяха, нож, за да бележа дните по кожата си, мъжа, когото обичах. Вечер мирисът на тази суха земя идва насам от Юдея и ми напомня за това, което някога бях. Косата ми е сплетена и напръскана с аромати, но нощем я разпускам да падне свободно по гърба ми.

Когато стоя в мрака, птиците идват при мен. Те все още ме познават.

Аз съм момичето от пустинята, макар да съм толкова далече от нея.

Аз съм жената, спасена от гълъбите, защото, когато ги видях да политат в небето над Масада, разбрах, че е време да бягаме.

Бяхме в кухнята на двореца и чакахме малах ха-мавет да влезе през вратата в образа на един от десетимата избраници, които трябваше да прережат гърлата ни. Ревка и децата се бяха сгушили един в друг, без да издават нито звук, останали без воля, като овцете, които вървят покорно към касапина, когато ги повикат със звъна на камбанките. Крачех нервно върху красивите черно-бели мозайки по пода, после отидох до вратата и се загледах нетърпеливо в тълпата. Надявах се, че Шира скоро ще се върне и с нея щяха да бъдат спасените от ада Азиза и Адир. Но колкото повече гледах, толкова повече се разтрепервах, защото на площада се трупаха купища тела, кръвта течеше навсякъде като река, вълна, която заливаше маслиновите дървета, финиковите палми и градината, превърнала се вече в прах. Чуваха се непрекъснати степания, но скоро писъците отстъпиха и се възцари неестествена тишина. Шира ми бе казала веднъж, че мълчанието е единственото нещо, от което трябва да се боим. То е единственият ни враг, защото също като следите от стъпките в пясъка, които бурята заличава, е знак, че сме изчезнали от взора на Бог.

Йона внезапно се разплака, нарушавайки тишината със сладкия глас на кърмачето, искащо да бъде нахранено. Все още кърмех Арие, затова щом новороденото изскимтя, почувствах, че млякото ми излиза. В този миг разбрах, че въпреки смъртта наоколо, все още съм жива.

Крепостта гореше отвътре, разкъсвана от собствените ни хора. Всяка къща бе в пламъци, всяка вещ бе хвърлена в раздухваната от вятъра клада, която бързо се превърна в истинска стихия; искрите димяха по покривите и по листата на малкото дървета, които още не бяха изсечени за направата на втората стена. Много от телата вече бяха изгорели и пепелта се издигаше нагоре, за да доведе нощ, по-тъмна от всяка, която бяхме виждали досега. Бе навечерието на Песах, но нямаше манна, само черно небе и стълбове дим. Вдишвахме костите на своите съграждани — желанията им, дребните им различия, вярата им. Всички бяха принесени в жертва и изчезнаха в пепеливия, ухаещ на смърт въздух.