Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Нямаше звезди и мракът царуваше, както е било преди първия ден на сътворението. Но тогава гълъбите политнаха в небето през дима, сякаш самите те бяха звезди. Дали някога по същия начин, докато народът ни се бе лутал четирийсет години из пустинята, се бе появила манната, дали бе литнала над земята като тези гълъби, които ни носеха послание, че трябва да се спасим и да оживеем?

Тъй като птиците не летят нощем, разбрах, че това бе знакът, който Шира ми бе обещала. Тя, която някога в Йерусалим се бе грижила за мен, малкото момиче без майка, сега отново ме спасяваше. Беше отворила вратите на гълъбарниците, както ние сега трябваше да отворим вратите за себе си.

Взех дъщерята на Шира с една ръка, а с другата прегърнах сина си. Чувствах ги като близнаци, макар едното дете да бе току-що родено, а другото преди двайсет месеца. И двете ми бяха еднакво скъпи. Казах на Ревка да се стегне, защото трябваше да бягаме. Нямаме време за плач, нито за смърт, казах й аз, и сама се изненадах от решителността си.

Ревка ме изгледа така, сякаш бях полудяла, защото бяхме пленници на римляните, на собствените си хора и на съдбата. Казаха ни да обърнем гръб на света, който ни предстоеше да загубим, и да прегърнем смъртта. Но бебетата в ръцете ми скимтяха, живи, предопределени за нещо повече.

Заповядаха ни да умрем, за да не се предадем в ръцете на врага, и може би щях да го направя, ако не бяха децата. След като обясних плана си, Ревка бързо се съгласи. Щяхме да направим всичко, за да спасим тези, които ни бяха поверени. Ревка го беше правила вече веднъж, когато бе скрила внуците си зад водопада. Бях решена да не загубя още един лъв. Не можех да се подчиня на заповедите на водача ни. Ако това бе предателство, то аз избирах да съм предателка.

И преди бях нарушавала закони и Бог, който бе ставал свидетел на греховете ми, ми бе прощавал.

Накарах Ревка и момчетата да станат и да побързат. Йехуда се поколеба, защото бе учен да не се противопоставя на насилието, а да го приема. Припомних му, че майка му го бе поверила на нас, за да го спаси; това беше нейното желание и той трябваше да почита нея над всичко друго.

Повдигнах чергата и разкрих вратичката в пода на кухнята, която е била предназначена за бягство на царя. Азиза веднъж ми бе доверила, че е използвала този изход, за да се среща с Амрам. Никой не знаеше за тунела, освен царя, който бе умрял преди сто години.

Вмъкнахме се в пространството под пода тихо, плъзгайки се в сенките. Затворих вратата зад нас и се озовахме в пълен мрак. Слизахме внимателно по стълбището, държахме се за ръце и пазехме мълчание, като плъхове. Ноа и Леви бяха свикнали с мълчанието, защото бе част от тяхната природа. Йехуда бе отговорно и послушно момче. Дори Йона и Арие, изглежда, усещаха, че ако не пазят тишина, ще бъдем хванати в мрежата на смъртта. Не пищяха и не скимтяха, вкопчени в мен, без да се оплакват.

Мислех за брат си, един от десетимата, които бяха избрани от нашия водач. Чудех се дали още носи синьото късче от копринения ми шал, дали помни деня, в който отидох при него под огненото дърво и го помолих да остави ножа. Може би този нож бе всичко, което имаше днес, единственото, на което вярваше и бе верен. Помолих се за него. Молитвата ми бе песен в памет на мъртвите, за да им донесе покой в отвъдния свят.

Минахме през каменната стая, вдишвахме влажния въздух, не спряхме, докато не стигнахме до друго стълбище, което ни изведе до тежка дървена врата. Открехнахме я и се озовахме на открито. Стояхме там, горчивият пушек ни обвиваше, вятърът носеше огнени искри на вълни, както и духовете на мъртвите.

Ревка хвана ръката ми и двете се спогледахме; не ни бяха нужни думи, за да разберем договора, който бяхме сключили.

Искахме да живеем.

Държах добре увитото новородено дете на Шира под шала си, за да е спокойна и никой да не я види, а Арие бе подпрян на хълбока ми. Той гледаше с тъмните си широко отворени очи и ръчичките му здраво стискаха туниката ми. Когато излязохме навън в нощта и вратата на тунела се затвори зад нас, имах чувството, че сме преминали през първата порта на Геена, вратата, която води към долината на ада. Все едно бяхме попаднали в свят, в който имаше само грешници, и те бяха наказани. А може би това бе изпитание за вярващите. Можехме ли да се изправим срещу ада и да минем през огъня без колебание, или щяхме да паднем на колене и да се откажем от живота си?

Не можехме да се върнем назад. Светът ни бе опустошен. Ревка и момчетата не искаха да продължат, защото навсякъде имаше тълпи и те се бояха, че ще ни видят. Останете в сенките, казах им аз, защото така бях правила в пустошта, когато исках да се скрия от птиците и да ги примамя да кацнат наблизо.