Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Стъпките ни отекваха, докато слизахме надолу, но само в нашите уши, защото не бе останал никой, който да ни чуе. Чувствахме мълчанието на мъртвите, но то не ни последва. В цистерната се разнасяше само безжизненото ехо на спокойната вода, която се плискаше в скалите под нас. Щом стигнахме до дъното, бялата мазилка по ръба на кладенеца проблесна и ни показа пътя. Изглеждаше така, сякаш звездите бяха паднали под земята.

Влязохме във водата и се скрихме от смъртта. Там бяхме на шестнайсетия ден от Нисан, деня на Песах, когато настъпи утрото.

Жегата от огньовете се спускаше над земята. Ангелът на смъртта прелетя над нас, но ни подмина. Заспахме до кладенеца, защото бяхме изтощени след часовете във водата, в които се държахме за острия ръб, докато пръстите ни прокървиха. След това излязохме от цистерната, за да си отдъхнем и да не потънем. Лежахме там, косите ни се влачеха още във водата, пръстите ни боляха, туниките ни бяха подгизнали.

Може би сънувахме, че умрелите се реят някъде наблизо, защото те ни нашепваха тайните си през нощта. Бяхме толкова близко до смъртта, че ги чувахме така, както е възможно да чуеш вятъра по време на буря, дори когато си се затворил някъде на безопасно място. Когато се събудихме, се изумихме, че още сме живи. Водата бе измила черната пепел от телата ни и виждахме лъчите светлина, които влизаха отгоре, защото бе сутрин и бе настъпил още един ден.

Спогледахме се с тревога, когато чухме приглушени гласове. Помислихме, че са гласовете на мъртвите и вероятно сме сред тях, просто не бяхме разпознали отвъдното. Сигурно и ние бяхме умрели, но още не осъзнавахме, че сме напуснали телата си. Колебливо сведохме глави.

Леви и Ноа се уплашиха, че демоните идват за нас, защото ги бяха срещали и преди. Хванаха се за ръце, готови за ужасите, които ги очакваха. Йехуда твърдеше, че Краят на дните е настъпил и че неговите хора ще се надигнат от гробовете си и от планината, където бяха разпръснати костите им, и скоро ще се присъединят към нас. Започна да се моли, обърнал лице към Йерусалим; макар да бяхме под земята, можеше да отгатне посоката на свещения град по лъчите светлина, защото слънцето се бе издигнало над цистерната.

По стълбището се разнесоха стъпки, приближаващи все по-близо до мястото, където ние очаквахме съдбата си. Шумът ме накара да се замисля за конете на царя, които стъпвали безпогрешно по тясната змийска пътека, защото нямали друг избор, слепи за опасността, която ги обграждала.

Четирима войници от легиона дойдоха при нас. Щом ни видяха, се спряха потресени. Единият сграбчи Йехуда за ръката и го изправи. Скочих веднага, за да го защитя. Косата ми бе с огненочервен цвят, кожата на лицето ми бе опръскана с приличащите на кръв петънца, които носех по рождение, и с нови — от кървавото заколение над главите ни.

Войникът отстъпи назад. Може би вярваше в духове.

— Какво си ти? — попита ме той. Говореше латински.

Престорих се, че не съм го разбрала.

— Вие живи ли сте? — попита отново мъжът.

И тогава разбрахме, че наистина сме живи, защото той ни виждаше и бе от плът и кръв, облечен в бялата туника на легиона, носещ копие, което бе готов да използва срещу нас. Но копието остана в ръката му, защото мъжът не знаеше какво сме, а духовете не могат да бъдат убити с оръжия, направени от хората.

Ако обстоятелствата бяха различни, със сигурност щяхме да бъдем заклани, но сега войниците изглеждаха много объркани. Идваха отгоре и явно бяха видели стотиците тела, кладата, на която бяхме изгорили всичко, което притежавахме и което някога бяхме.

— Какво се е случило с останалите? — попита същият войник.

Предполагах, че са пленили и други оцелели, някои, които се бяха укрили в стаите си или бяха избягали през стената.

— Претърсихме навсякъде и не открихме живи. Всички са мъртви — продължи той.

И тогава осъзнахме, че сме единствените оцелели и само ние можехме да им разкажем историята ни.

Изправиха ни и се втренчиха в нас, боейки се, че може наистина да сме духове. Уважението им бе отражение на техния страх. Имахме кръв по стъпалата и по дланите си. Един от войниците донесе въже, за да ни завърже, но онзи, който ни бе проговорил пръв, го спря.

— Къде ще отидат? — каза той. — Могат ли да избягат някъде?

Последвахме войниците, свели очите си към земята. Слънцето светеше силно, но ние бяхме подгизнали от времето, прекарано в цистерната, и от косите и от туниките ни се стичаше вода. Приличахме на създания, извлечени с мрежа от дъното на река, бледи риби, които бяха изплували от водния ад.