Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Децата на пекаря вече бяха мъртви под ножа на Ури; бяха се събрали накуп, за да се подчинят на убиеца си, защото нямаше къде да бягат.

Може би Ревка издаде стон, когато се извърна от тази страшна сцена, може би някое от момчетата стъпи на камък или дъщерята на Шира изскимтя под плаща ми. Изшътках, но беше прекалено късно. Ехото от звука накара Ури да се обърне и той ни видя в мрака. Довърши бързо работата си — след като приключи с децата, майката сама разтвори плаща си и оголи шията си, за да се отърве от този живот.

Ури се запъти към нас, подтикван от дълга си. Затичахме се, като си подвиквахме един на друг, с Ревка бутахме момчетата пред нас. Дъхът ни пареше, бягахме, за да се спасим. Ноа и Леви спряха, когато осъзнаха, че баба им вече не е с нас. Възрастната жена бе паднала и не можеше да се изправи. Извика ни да бягаме, да я забравим. Ури вече се бе надвесил над нея и я умоляваше да приеме съдбата си. Запитах се дали не бе паднала нарочно, за да задържи младия воин и да ни даде време да избягаме.

Казах на момчетата да продължат и подадох бебетата на Йехуда, преди да се върна при Ревка.

— Бягай! — изкрещя тя и размаха ръце, както правехме, когато пъдехме гълъбите, които не искаха да напуснат гнездата си.

Не ме харесваше много, когато дойдох в гълъбарника за пръв път, и имаше право да е подозрителна. Не заслужавах доверие. Бях крадла, която не знаеше какво означава любовта, глупачка, която не бе разбрала какво може да й причини лъвът, ако легнеше до него. Бях момиче от пустинята, готово на всичко, за да оцелее.

Изтичах зад Ури, който държеше Ревка в хватката си. Метнах се на гърба му, не само за да имам повече сила, но и за да не виждам лицето му. Държах ножа, който някога принадлежеше на Бен Симон. Бе ми го дал, за да се защитавам, когато вече знаеше, че ще умре и че аз трябва да продължа без него.

Използвах кинжала, преди да осмисля какво точно правя, преди да усетя топлината на кръвта на Ури. Когато ловях гълъби в пустинята, смъртта им бе мълчалива и нежна. Тази беше ад, експлозия от кръв и жега. Ури пусна Ревка и се обърна изумен към мен. Посегна да ме хване, но преди да ме докосне, някой го удари отзад и той се строполи на земята. Падна като отсечено бадемово дърво в градината.

Мъжът от долината ни бе последвал. За малко да не го разпозная, приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Затова Всемогъщият ни бе дал молитвите, за да различи човека от животните, за да изкара звяра от нас. От този воин бяха останали само острите му метални ленти, които се забиваха в плътта му като шипове, и подгизналата му от кръв туника.

Но въпреки вида си Мъжът от долината бе човек, макар самият той да го отричаше. Когато Ури се пресегна отново към мен, някогашният равин ми изкрещя да се дръпна назад. Замахна и довърши смъртта на Ури с такава бързина, сякаш брадвата му бе направена от светлина. Може би Гавраил, който бе господарят на огъня и отмъщението, наистина крачеше до него.

След като уби младия воин, Мъжът от долината коленичи до него и изпя нашата песен за мъртвите; мнозина казваха, че това е единствената молитва, която той отправял към Бог. Пееше, изпаднал в транс. Когато се надигна, видях, че по тялото му са изписани буквите на името на Всемогъщия, защото той бе последният от десетимата.

Някога е бил равин и учен човек, мъж на вярата. Сега бе избраният за тази ужасна задача. От всички десетима воини той бе най-суровият, най-безстрашният, защото ненавиждаше човешкия род. Нищо не можеше да го докосне, нищо не можеше да го нарани.

В този миг не бях сигурна дали ще бъде нашият убиец или нашият спасител. Децата бяха застинали на място и го наблюдаваха ужасени. Момчетата познаха баща си и го повикаха, но той не отговори. Взираше се в мен и в този миг видях мъжа, който някога е бил, онзи, който щеше да стане отново, когато влезеше в отвъдното и се преклонеше пред Създателя на всичко.

— Оставям децата си на теб — каза той с пресипнал глас. — Където и да отидат, жена ми ще бди над тях.

Дори сега нея бе забравил и нея бе оставил на зверовете, които я бяха погубили. Ако беше друг мъж, може би щеше да дойде с нас и да се скрие от този ад. Но той търсеше смъртта от толкова дълго, че не можеше повече да чака. Най-накрая щеше да се срещне с нея, брадвата му бе готова да се вдигне, защото това бе единственият начин да спечели битката, която водеше със себе си.

Издиша в дланта си, после взе ръката ми в своята и ми каза какво трябва да направя. Изтичах при онези, които ме чакаха. Впуснахме се към цистерната и заслизахме възможно най-бързо по стъпалата. Пред нас имаше само тъмнина, а под нас — екота на водата. При входа на пещерата казах на Ревка да целуне ръката ми, защото това ми бе наредил да направя Мъжът от долината. Това бе последният дар на зет й. Нешама, дъхът на душата на дъщеря й, се бе върнал при нея, за да я запази тя за вечността и да я отнесе с нас, където и да отивахме.