Дейвид Балдачи: Пазителката

Изглеждаше съвсем уместно и някак абсурдно поетично тримата да умрем така, заловени един за друг като брънки от верига. Приближаващите кръвожадни зверове не ни бяха оставили особен избор, освен да скочим от ръба на високата километър и половина скала. А сега, за да спасим живота си, трябваше и да се приземим правилно, инак лобното ни място щеше да е там долу. Там, далеч долу.

Падахме дълго, много по-дълго, отколкото ми се нравеше. Докато се носехме стремглаво, погледнах към Делф, моя най-добър приятел. Той също извърна лице към мен — не чак уплашено, но, трябва да се признае, доста обезпокоено. Кучето ми, Хари Две, от друга страна, се хилеше, готово за началото на новото ни приключение.

Причината да си позволим този изход бе около кръста ми. Дестин, моята верига, ми позволяваше да летя. Но никога досега не бях скачала толкова отвисоко, нито бях летяла толкова бързо.

Въпреки че положих всички усилия да омекотя падането ни, тупнахме като круши в калта и дълго лежахме зашеметени. И все пак, както скоро осъзнах, макар и натъртени и охлузени, бяхме живи.

Измъкнах Хари Две от кожената сбруя, с помощта на която го бях окачила на гърдите си, докато Делф бавно се надигаше от земята, опипвайки предпазливо ръце и крака. После вирнах глава нагоре, към мястото, където се намирахме допреди минута. Ако не го бяхме напуснали, със сигурност щяхме да сме мъртви.

Нашите преследвачи се взираха от ръба на страховитата урва. Цяло стадо чудовища. Дори без да ги виждам съвсем ясно от това разстояние, можех да различа люспестите гармове, по чиито бронирани гърди постоянно се стичаше собствената им кръв. Те бълваха от устите си яростни пламъци, а наоколо им се мятаха гигантските амароци — подобни на вълци зверове, очевидно живеещи с единствената цел да убиват.

И все пак никоя от тези твари не изгаряше от желание да предприеме дългото километър и половина падане. Имахме безумен късмет, че не умееха да летят като мен. Погледнах надолу и потупах веригата около кръста си. Д-Е-С-Т-И-Н бе отпечатано върху някои от звената й. Притежавах я сравнително отскоро, но вече неведнъж ме бе спасявала от гибел.

Едва можех да повярвам. Намирах се в Мочурището. Аз, Вега Джейн. Единственото, което познавах досега, бе родното ми село Горчилище, където бях живяла през всичките си петнайсет сесии. И постоянно ми бяха разправяли, че под слънцето не съществува друго освен него и смъртоносното Мочурище. Но аз знаех, че лъжат. Отвъд Мочурището също имаше нещо и бях твърдо решена да узная какво е то.

Не го правех просто за развлечение. Подозирах, че моите родители и дядо ми се намират някъде там, отвъд. Брат ми Джон от своя страна още живееше в селото, но вече не бе някогашното добро, невинно момче. Проклетата вещица Моригон се беше погрижила за това.

И така, мисията ми в момента бе да преведа и трима ни живи и здрави от другата страна на Мочурището, при това колкото се може по-скоро. Навярно твърде голяма лъжица за моята уста, но сама си я бях избрала.

Щом дишането ми се поуспокои, хвърлих поглед към Делф.

Май засега отървахме кожите, Вега Джейн — каза той.

— И на мен така ми се струва — отвърнах, не смогвайки да удържа усмивката си. Вярно, смъртта ни се бе разминала на косъм, но успешно бяхме влезли в Мочурището.

— Смяташ ли, че някоя от онези гадини може да слезе тук?

— Нямам намерение да се мотая наоколо, за да разбера — подхвърлих и се наведох да взема торбата си. Делф също преметна на гръб своята. Оставих сбруята на Хари Две на гърдите си, в случай че ни се наложеше спешно да излетим.

Картата на Мочурището, оставена ми от моя приятел Куентин Хърмс, бе много подробна, но едва сега осъзнавах, че в нея има някои тревожни пропуски. Урвата, от която бяхме скочили, например изобщо не фигурираше вътре, нито пък долината, простираща се сега наоколо. И все пак една сутрин аз с очите си го бях видяла да влиза в Мочурището. Оттук се бе породило и моето желание да го сторя. Така че Куентин трябваше да е знаел какво има вътре.

Картата даваше обща представа за посоката, но не съдържаше конкретен маршрут. Очевидно щеше да ми се наложи да го открия сама. Притежавах също и книга, задигната от дома на Куентин, с описания на съществата, живеещи тук.