Дейвид Балдачи: Пазителката

— Ти ли си убил всичките? — вдигнах лице отново към мъжа.

— Не лично, не — подсмихна се той.

— Какво ще рече това?

Той ме огледа от глава до пети.

— Коя всъщност си ти?

— Името ми е Вега. А това е Делф. Кучето се казва Хари Две. Идваме от Горчилище. — Мълчание. — Ти отдавна ли си тук?

— Положително отпреди да се родиш.

— Не си забравил уъгската реч — отбелязах.

— Да, вярно — отвърна той, без да откъсва очи от мен.

— Как се нарича това място?

— Кралството на катафилите, разбира се.

— На ката… какво? — обади се Делф. — И щом е кралство, кой е проклетият му крал?

— На катафилите. Ще рече, събирачи и пазители на кости. Както сами виждате, добре отговаряме на това условие. А колкото до краля, ето ме тук. На вашите услуги. — И той ни се поклони церемониално.

— Ти си кралят? — повдигнах недоверчиво вежди.

— Крал Торн — кимна с достойнство той.

— И как е станало така, че от Уъгморт си се превърнал в тукашен крал?

— С две думи, просто паднах в една дупка, както и вие — разпери ръце мъжът. После лицето му доби замечтано изражение. — Падането в дупка може да доведе до много неща. Да разкрие неподозирани възможности. Вярно, че е мрачно и неугледно царство, но си е мое. А това го прави хубаво, богато и справедливо. И най-вече — мой дом.

Делф и аз разменихме смутени погледи. Започвах сериозно да подозирам, че домакинът ни не е с всичкия си.

— А тези какви са? — попитах тихо, посочвайки с очи към съществата с никнеща по тях трева.

— О, това са екоси. Поне така би звучало на уъгски. Най-висшата форма на живот тук долу. С изключение на мен, разбира се.

— Знаех, че Мочурището се обитава от какви ли не създания, но нямах представа, че имало и подземни форми на живот.

— О, има, и още как. Но оставете това сега. Елате, ще ви заведа да се подкрепите и да отпочинете.

Челюстта ми увисна. Да се подкрепим и отпочинем? Кралство на катафилите? Бях очаквала много неща, но не и това. Оказваше се, че Мочурището може да бъде и доста цивилизовано. И все пак бях нащрек.

— Хайде, Вега Джейн, да вървим — подкани ме Делф.

Кралят се обърна и ме изгледа така, сякаш току-що бе чул, че съм дегизиран гарм.

— Джейн? Това ли е фамилията ти? Вега Джейн?

— Да — кимнах.

— И си роднина на Върджил Джейн?

— Падам му се внучка. Познаваш ли го?

— Разбира се. Как е той?

— Не много добре. Преживя Случка. — Вече знаех, че това са измислици, но не виждах причина да го споделям с Торн.

— Случка? Виж ти, виж ти. Тъкмо старият Върджил.

Той се обърна към своите екоси и изръмжа два-три пъти. Неколцина от тях се завтекоха нанякъде.

— Боя се, че е невъзможно да продължите пътя тази вечер — продължи. — Мочурището е опасно място дори по светло. Нощем няма начин да оцелеете. Гладни ли сте? — И без да дочака отговор, се запъти към друг изход от каменната зала. Ние го последвахме, съпроводени от останалите дребосъци.

Пътем се приближих до Делф и прошепнах в ухото му:

— Този тип не ми харесва. Вярно, че прилича на Уъг, но какво търси тук?

— Права си — просъска Делф. — Щеше да е разчуе, ако някой от селото беше избягал в Мочурището. Както се разчу за Хърмс.

— Дали пък не е Кръвник?

— Мислех, че Кръвници не съществуват — стрелна ме с поглед той.

— Вече нищо няма да ме изненада. Бяхме подготвени за фрекове, гармове и амароци, а ето че се натъкнахме на Уъг, който си е направил собствено проклето царство с тревясали джуджета за поданици. Нищо подобно не се споменаваше в книгата на Куентин Хърмс.

— Което само потвърждава, могат да ни се случат какво ли не работи, щом си тръгнем оттук, Вега Джейн.

Ако изобщо някога си тръгнем , помислих унило.

Мястото, където ни отведоха, представляваше голяма, ниска пещера с размери около шест на дванайсет метра. Върху маса, издялана от масивна скала, горяха лоени свещи, а около нея имаше груби дървени столове.

Торн ни ги посочи с думите:

— Моля, разполагайте се. Всеки момент ще сервират вечерята.

Той самият се настани начело на трапезата. Върху облегалката на стола му бе издълбана голяма буква „Т“, подобно на кралски инициал. Делф и аз разменихме насмешливи погледи. Ама че надут глупак.

— Стана ми интересно — подех, — каква е онази трева, която расте по екосите?

— А, забелязали сте значи — усмихна се одобрително Торн. Сякаш бихме могли да я пропуснем. — Тя им помага да си вършат работата.

Откъм входа се разнесе суматоха и скоро се появиха четири екоса, помъкнали голямо блюдо. Когато приближиха кръга от светлина, хвърлян от свещите, успях да видя какво има върху него — едри късове и ноктести крайници от някакъв звяр, все още с пера и козина по тях. Стомахът ми начаса се разбунтува, но около „месото“ имаше също картофи, аспержи, фасул, чушки и червен лук, а изпод единия космат бут надничаше нещо, подобно на ряпа.