Дейвид Балдачи - Пазителката

Изглеждаше, че пътешествието ни през Мочурището ще приключи още преди да е започнало.

1 Номерацията на главите в книгата е на латински език. — Б. пр.

По дирите ни се носеше свиреп инфиций. Инфицият бе създание с два масивни крака, чифт ципести криле, дълго люспесто тяло и змиевидна шия, увенчана с малка глава, от която пламтяха злостни очи и стърчаха два реда остри като бръснач зъби. И сякаш това не бе достатъчно, за да всее ужас в душата на жертвата, инфицият изпускаше газ, способен да убие всеки, който го вдиша, подобно на онези злощастни птици.

Значи предчувствието ми бе правилно. Ако се бяхме издигнали във въздуха, вече щяхме да сме мъртви.

— Започва да се снишава! — викна Делф, озъртайки се назад. — Тичай по-бързо! Ще ни убие!

Трябваше да сторя нещо, каквото и да е. Нима мозъкът ми бе чак толкова замъглен? Делф бе онзи, който ме теглеше напред. Ако не беше той, щях просто да стоя и да чакам участта си.

— Вега Джейн! — чух отново паническия му глас.

Без да мисля, бръкнах в джоба си, надянах ръкавицата, а после пръстите ми се сключиха около Мълнията. В сегашното си състояние тя изглеждаше напълно безобидна, едва десетина сантиметра дълга и сякаш направена от дърво. Но пожелаех ли да добие пълния си размер, се превръщаше в копие, по-високо от мен и блестящо като злато. Беше ми дадена, заедно с ръкавицата, с която да я държа, на едно древно бойно поле от умираща жена воин. По нейните думи Мълнията щеше да ми оказва помощ, когато имам нужда от приятел. Е, сега имах. Не ми се щеше просто… да умра.

Инфицият приближаваше бързо, ноктестите му крака вече почти докосваха земята. Могъщата му гръд се изду и после той издиша, като дъхът му начаса се превърна в облак гъст, синкав дим, вещаещ единствено смърт.

Без да преставам да тичам, се обърнах и замахнах да хвърля копието, насочвайки го с мисълта си. Щом излетя от ръката ми, то заобиколи облака и като го завихри със своята скорост, го тласна обратно към чудовището. Инфицият моментално се издигна нагоре. Очевидно, макар излязъл от собственото му тяло, димът бе отровен и за него.

Мълнията се върна при мен и тъкмо я улавях, когато земята под краката ни изведнъж се разтвори и ние пропаднахме петнайсетина метра надолу. Приземихме се върху нещо сравнително меко, но все пак от гърлото ми се изтръгна стон. Чух, че Делф също пъшка до мен, докато Хари Две само изквича сепнато и това бе всичко.

Претърколих се по гръб и видях как тъмното небе изчезва зад преграда от преплетени клони и чимове трева, придвижвана от система въжета и макари. Тази крехка преграда едва ли бе способна да удържи инфиция на разстояние. Очаквах той всеки миг я разбие и да нахълта, за да ни унищожи.

Но чудовището не се появи. Вместо това отгоре ни падна тежка мрежа и вървите ни пристегнаха толкова здраво, че едва можехме да помръднем. Докато лежахме и се гърчехме безпомощно, до слуха ми долетяха приближаващи леки стъпки. Делф явно също ги чу, защото притихна. Накарах Мълнията да се смали и я скрих в джоба си заедно с ръкавицата. После с мъка се пресегнах и улових приятеля си за ръката.

— Каквото и да стане, бъди готов — казах тихо.

Той кимна и погледите ни дълго останаха сключени. И двамата съзнавахме, че всичко може да свърши дотук. Какво ли си бяхме въобразявали? Два бедни Уъга от Горчилище, тръгнали да прекосяват безумно коварното Мочурище. Ето докъде ни бе довела абсурдната дързост.

— Толкова съжалявам, Делф — добавих със свито гърло.

За мое учудване, той се усмихна и леко ме поглади по дланта, от което по гръбнака ми полазиха тръпки.

— Няма нищо, Вега Джейн. Поне сме заедно, нали?

— Да — кимнах и усетих как и на моето лице се появява усмивка.

Погледнах през рамото му и забелязах факли, забучени в халки по каменните стени. Мъглявото им сияние само правеше сенките да изглеждат още по-черни, усилвайки страха и мрачните ми предчувствия. Какво ли ни очакваше сега?

Зрението ми постепенно привикна със сумрака и следващото, което видях, накара кръвта да се смръзне в жилите ми. Отвсякъде ни гледаха десетки чифтове очи. Те принадлежаха на дребни човечета със свирепи, мръсни лица и яки, набити тела. Но гърбовете им бяха превити, а пръстите — възлести и черни, като от тежък труд.

Щом приближиха на два-три метра, получих поредния шок. По голите им ръце и вратове, както и по лицата им растяха гъсти туфи трева.

— Да пукна дано! — чух Делф да промърморва.