Дейвид Балдачи: Пазителката

— Ама че гадост — промълви едва чуто Делф.

Пред нас бяха поставени метални чинии, заедно с груби вилици и ножове. Високият екос се появи отново и се зае да прислужва лично на Торн. Колкото до нас, явно трябваше да се обслужим сами.

Избягвайки полусуровите късове в блюдото, напълних чинията си със зеленчуци и ги поръсих със зелените подправки, сред които разпознах босилек и магданоз. Делф стори същото, макар да го видях да си откъсва и една мръвка която не изглеждаше чак толкова кървава.

Един екос доближи и постави до лакътя ми бокал с вода, така че успях добре да разгледам тревата по лицето му. Всъщност част от нея дори леко ме докосна по ръката. Беше твърда и бодлива.

Докато отпивах от водата, видях как Делф хвърля на Хари Две малко от месото.

— Хубаво куче — отбеляза Торн, зает да ръфа едно крило, от което в същото време небрежно скубеше перата.

— Благодаря. Значи тук разполагате с прясна вода? — Питах не просто от учтивост. Трябваше да се запасим с вода, ако искахме да оцелеем в предстоящото пътешествие.

— О, да. Има подземен поток. Истинска наслада за небцето.

— Бих искал да мога да кажа същото и за храната — рече Делф, изплювайки парче жилава кожа в чинията си.

— Това, което ядеш — посочи Торн към полуоглозгания кокал в едрата ръка на Делф, — е атеркоп. Въдят се в изобилие по повърхността на Мочурището и са лесни за хващане.

— Атеркоп? Не знаех за такова животно.

— Е, може би ти е познато под друго име — паяк.

С давещ се звук Делф изплю от устата си недосдъвканата хапка с такава сила, че тя се лепна на отсрещната стена.

За миг замръзнах, боейки се от реакцията на домакина. Отначало Торн просто се вторачи в Делф, а после отмести поглед към олигавеното паешко, стичащо се по стената на трапезарията му. Сетне изведнъж избухна в неудържим смях, към който ние скоро се присъединихме.

— Голям майтап — рече след минута, бършейки очи. — Е, аз самият също не си падам особено по тези гадини. Жилави са, пък трябва да се внимава и с отровата им. Виж, ряпата е друго нещо. Никога няма да те подведе. Добрата стара ряпа.

Продължихме да се храним, вече бъбрейки приятно помежду си. Използвах случая да го попитам какви други същества живеят под земята.

— Ами, като изключим екосите, които, разбира се, са най-цивилизовани, има също и гноми. — Той поглади брада с мазен показалец.

— Гноми? Никога не съм чувала за тях.

— Те рядко се показват навън. Обикновено ги използваме да копаят скалите за разни неща, които са ни необходими. Имат доста яки и остри нокти.

— А освен тях? — подканих го аз.

— Срещат се също и проклетите гръбове — смръщи вежди той.

— Гръбове? Те каква работа вършат?

— Да вършат работа? — Торн се приведе напред и лицето му застина като каменна маска. — Ти ни нападат — промълви тихо.

— Нападат ви?

— Да. — Очите му се свиха до тесни цепки. — Искат да ме убият.

— Но защо?

Той се върна към храната, без да ме удостои с отговор. Делф и аз се спогледахме озадачено. В този Уъг определено имаше нещо чалнато. Усетих как по гърба ми полазват мравки.

— А тези гръбове… как изглеждат? — попита предпазливо Делф.

— Като последното нещо, което искаш да изскочи насреща ти в тъмното, момко — отвърна много сериозно Торн.

— Но къде са? Някъде тук, под земята? — намесих се аз.

— Ще ви кажа къде са. Там, където най-малко ги очаквате. — Той удари по каменния плот на масата с такава сила, че ние едва не подскочихме от столовете. Делф разля малко от водата си, а Хари Две веднага се залови да я лочи.

— А сега вие ми разправете последните новините от Горчилище — каза Торн, като преглътна хапката си с голяма глътка от своя бокал. Не бях убедена, че пие просто вода, защото от време на време си доливаше от плоска сребриста бутилка, поставена до лакътя му. — Например кой е настоящият председател на Съвета?

— Тансий.

— А, хубаво. Свестен Уъг е той.

— Значи го познаваш?

— Разбира се. Беше добър приятел и на Върджил. — Отново надигна бокала.

— А сега е приятел на Моригон — добавих.

Репликата ми имаше забележителен ефект. Торн се задави с питието, а лицето му почервеня.

— Моригон, а? — попита, когато успя да се изкашля.

— Щом си напуснал селото толкова отдавна, тя трябва да е била момиче. А може и още да не е била родена.

— О, не е чак толкова млада, колкото смяташ.

— Тя сега също е член на Съвета — казах, наблюдавайки го любопитно.

От гърлото му се изтръгна глух смях, но очите му останаха сериозни.