Дейвид Балдачи: Пазителката

— Какво друго?

— Ами от известно време строим… — започна Делф, но го прекъснах, без да обръщам внимание на въпросителния му поглед.

— Аз работех в Комините като Довършителка. Делф пък беше в Мелницата.

Истината бе, че не исках Торн да знае за Стената. Ако случайно принадлежеше към Кръвниците или пък съзнанието му бе обсебено от тях, последното, което следваше да научава, бе за огромното защитно съоръжение, издигано около Горчилище.

Реших да мина директно на темата, която действително ме интересуваше.

— Никога не съм чувала за друг Уъг, обитаващ Мочурището. Влизането вътре е забранено.

— Много неща са забранени. Но ето че и вие се появихте на прага ми. Какво ви доведе насам?

— Просто любопитство — отвърнах. — Искахме да видим какво има по тези места.

— И отвъд тях — вметна Делф, преди да успея да го сритам под масата.

— Отвъд Мочурището няма нищо — отсече Торн, оглеждайки ни един подир друг.

— Значи си проверявал? — попитах невинно.

— Не, никога не съм стигал по-надалеч оттук.

— Но тогава откъде знаеш…

Торн внезапно се изправи.

— Смятам, че всички сме изключително уморени. Спалните ви покои трябва да са вече готови. — Той нададе грухтящ звук, в отговор на който Хари Две сепнато изджафка, а едрият екос се появи отново. — Ето, Люк ще ви отведе до тях. Приятни сънища и на двама ви. — И той забързано се отдалечи.

Докато крачехме подир странното същество с трева вместо коса, Делф ми прошепна:

— Сигурна ли си, че постъпваме правилно?

— Не съм сигурна в нищо, Делф. Абсолютно в нищо.

И това бе самата истина.

Бяхме отведени в малко помещение, студено и изпълнено със сенки, които сякаш трептяха и се движеха по стените. Имаше факла, забучена на стената, и една запалена свещ върху дървен сандък. Върху голия нар на земята бяха метнати одеяло и възглавница.

Погледнах към Делф, който стоеше на прага.

— Значи само една завивка за двамата, а? — рече смутено той, почервенял до ушите.

Трябваше да извърна лице, за да скрия усмивката си. Мъжките Уъгове си бяха такива.

Люк обаче вече го дърпаше за ръкава и грухтеше усилено, сочейки надолу по коридора.

— Май не — махнах небрежно с ръка. — Всеки ще си има отделна стая.

Стори ми се, че го забелязах да изпуска въздишка на облекчение, и по някаква причина не ми стана твърде приятно.

— Виж, ако нещо се случи, само викни. Ще дотърча тук по-бързо от… Във всеки случай много бързо, бъди сигурна — добави малко неловко той.

— Чудесно, и ти можеш да сториш същото — изрекох и почти веднага съжалих за язвителността си.

Делф и дребосъкът изчезнаха, а Хари Две се сви на кравай до сандъка. Аз оставих торбата в ъгъла, седнах върху грубия нар и съблякох наметката си. Под нея беше веригата, която нямах намерение да свалям.

В единия джоб на наметката беше Целебният камък, който можеше да лекува почти всичко. В другия, при Мълнията и ръкавицата, лежеше пръстенът, изпратен ми от Тансий в навечерието на бягството ми от Горчилище. Той бе открит в дома на Куентин Хърмс и някога бе принадлежал на дядо ми. Официалната версия гласеше, че дядо ми е преживял Случка, което в общи линии означаваше, че се е превърнал в нищо. Но аз знаех, че това е лъжа. Той бе напуснал селото ни по собствена воля.

Върху пръстена бе гравиран символът на трите куки. Нямах представа какво означава, но се надявах в скоро време да открия. Ако преди това Мочурището не ме унищожи.

Легнах по гръб и се заех да го разглеждам на трептящата светлина на свещта. Дядо ми имаше същия символ, татуиран върху опакото на дланта. А аз бях видяла жената воин, от която получих Мълнията, да носи пръстен досущ като този.

Опитах да го сложа на ръката си. Бе твърде широк за всичките ми пръсти, освен за палеца, където прилегна плътно. Докато го съзерцавах, неволно ми мина мисълта, че току-що съм взела несъзнателно решение, положила съм нещо като обет.

Очите ми започнаха да се затварят и се отпуснах върху коравите дъски. Докато се унасях, можех да чуя как Хари Две сумти доволно на пода до мен.

Сънищата ми не бяха приятни. От всяко кътче на съзнанието ми сякаш дебнеха неведоми заплахи. Не знаех колко време е изминало, но когато най-сетне се събудих и понечих да стана, нещо ме задържа назад. Бе лапата на Хари Две, положена закрилнически върху рамото ми. Отместих я и се изправих. В следващия миг се озърнах и последните останки от съня ми се изпариха.