Дейвид Балдачи - Пазителката

Намирах се в клетка!

Делф, все още, заспал, лежеше неподвижно до мен. Стори ми се странно, че прътите на клетката са чисто бели. Приближих се и разбрах защо. Те бяха направени от кости.

Инстинктивно се дръпнах назад и до ушите ми долетя познат дрезгав смях. Отвън върху огромен стол, изработен също от кости, седеше Торн, заобиколен от цяла тълпа въоръжени екоси.

— Както виждаш — посочи той към клетката, — тук, в Кралството на катафилите, умеем добре да използваме малките си трофеи.

С тръпка на ужас видях четири предмета, поставени върху каменна плоча до него. Веригата Дестин, Целебният камък, пръстенът на дядо ми и ръкавицата, с чиято помощ хвърлях Мълнията. Докоснах наметката си и усетих в джоба й очертанията на смаленото копие. Явно не го бяха забелязали или го бяха взели за обикновена пръчица.

— Защо сме затворени? — попитах на висок глас. — И защо сте взели вещите ми?

Това събуди Делф, който първо седна объркано, а сетне скочи на крака.

— Какво, по дяволите… — започна, но аз му изшътках да мълчи и отново се обърнах към Торн: — Защо причиняваш това на Уъгморти като теб?

В отговор той посочи към наредените до себе си предмети.

— Какво са тези неща, Вега Джейн? Много бих искал да знам.

— Защо?

— За да мога да ги ползвам, разбира се.

— Кой ти е разрешавал да ги ползваш? Те са мои! — рекох разпалено. Главата ми обаче бе замаяна и изведнъж се сетих защо. — Ти си сложил нещо във водата, за да ни упоиш!

— Виждал съм това тук и преди — вдигна пръстена той. — На ръката на дядо ти.

Сграбчих костените решетки и ги раздрусах.

— Пусни ни оттук! Веднага!

— Не си в положение да ми заповядваш, глупава малка Женска.

— Не съм глупава и определено не съм малка! — сопнах се ядно.

— За мен си толкова незначителна, че едва те забелязвам.

— Е, щом съм толкова незначителна, предполагам, ще се сетиш и сам как се употребяват тези неща.

Той стана и със злостна усмивка се доближи на крачка от решетките.

— Съветвам те да бъдеш по-сговорчива.

После се обърна към Люк и изръмжа нещо. Екосът излезе напред и постави стрела върху тетивата на лъка си.

— Току-що наредих на Люк да убие кучето ти.

— Не! — изпищях и застанах между Хари Две и вече прицелващия се дребосък.

— Мръдни се встрани, Вега, това е само едно жалко псе — рече Торн.

— Не, той е мой; а ти можеш да вървиш в Пъклото!

Торн нададе ново ръмжене и още четирима екоси опънаха лъковете. Нямаше как да застана на четири места едновременно, затова просто покрих целия Хари Две с тялото си.

— Вега Джейн! — извика Делф и се опита да заслони и двама ни с широките си плещи.

Торн почти опря лице в костените решетки, хилейки се с противната си усмивка.

— За да влезете в Мочурището и да стигнете моето кралство, е трябвало да се спуснете по отвесна урва, километър и половина висока. Как успяхте?

Неволно погледнах към плочата с наредените предмети и това ме издаде.

— Разбирам — провлачи той. — Кой от всичките? — Когато не отговорих, посочи към Люк, без да снема поглед от мен. — Само една моя команда, Вега, и с Делф е свършено. Костите му са едрички, тъкмо ще подсиля с тях клетката ти. Е, кой от предметите?

— Вега, недей! — извика Делф.

Трябваше да импровизирам. Вече бях наясно колко суетен и арогантен е Торн, затова казах:

— Сигурна съм, че моите жалки тайни бледнеят пред твоите собствени.

— Знаеш ли — вдигна показалец той, — тук най-сетне улучи. Дори смятам да ви направя една малка демонстрация, за да разберете колко безсмислено е да ми се съпротивлявате.

Последваха няколко кратки изръмжавания и екосите се хвърлиха в действие. Клетката бе отворена и с ръчкания на копия и мечове бяхме изкарани навън. Делф използва случая, за да ми прошепне:

— Тоя е луд, Вега Джейн.

— Да, знам.

— Трябва да се измъкнем оттук.

Кимнах мълчаливо, но в момента не ми идваше никаква идея как да го сторим.

Нов коридор ни отведе до пещера, по-просторна от всички, видени досега. Още дълго преди да я достигнем, до слуха ни долетя неспирен тропот. Щом се озовахме в нея, едва повярвах на очите си.

По средата й имаше нещо като подземна планина, цялата покрита от пъплещи дребни човечета в работни дрехи, червени вълнени шапчици и високи кожени ботуши, покриващи почти изцяло късите им крака.

— Вече споменатите гноми — представи ги церемониално Торн.

Съществата спряха работа и се обърнаха като по команда, вторачили погледи в нас.

— Разгледайте ги по-отблизо. Сигурен съм, че тези малки приятелчета ще са във възторг да се запознаят с вас.