Дейвид Балдачи - Пазителката

И скочих.

Полетях право надолу, без да откъсвам очи от лицето му. Той доби втрещено изражение, което обичайно би ме накарало да се усмихна, но сега бях толкова гневна, че само го гледах на кръв. В последния момент вирнах брадичка, протегнах ръце нагоре и веригата моментално ме поде. Направих едно кръгче над залата и елегантно кацнах обратно върху корниза. Екосите вкупом се отдръпнаха назад.

Торн плесна няколко пъти бавно с ръце, аплодирайки изпълнението, и ми направи знак да сляза при него. Скочих отново и този път се приземих на метър от краката му.

— И откъде се сдоби с тази забележителна вещ? — изгледа ме лукаво.

— Знаеш ли Комините? — Той кимна. — Е, там има тайни стаи. Намерих я в една от тях.

— Хм. Чувал съм, че Комините невинаги са били това, което са сега.

— Вярно е. От Юлиус Домитар ли го научи?

— Уви, двамата с Домитар не се разбирахме твърде добре.

— Така ли? Значи имало за какво да го уважавам.

— Ще те науча да си държиш езика зад зъбите, Вега — процеди злобно той. — Кажи, че съжаляваш за проявеното неуважение към крал Торн.

— Добре, съжалявам — измърморих, виждайки как поглежда към Делф. Но беше твърде късно. Преди да успея да реагирам, един от екосите пусна тетивата на лъка си. Стрелата бръмна и се впи в бедрото на приятеля ми, който изпищя и падна върху каменистия под. От раната рукна обилна кръв. Хвърлих се към него, откъснах ивица плат от ризата си и опитах да я спра, но не ми се удаваше. Лицето на Делф побеля като тебешир и той се облегна безсилно на лакът.

Хари Две бе застанал между нас и екосите и ръмжеше с оголени зъби, заплашвайки да разкъса първия, който приближи.

— А, Вега? — обади се Торн, държейки небрежно Целебния камък. — Защо не опиташ с това? Доколкото помня, спомена, че умеело да лекува.

Едва сега разбрах защо бе наредил да прострелят Делф. Целта му бе да ме накара да докажа лечебните способности на Камъка. Както и да ме накаже за непочтителността.

— Дай го насам, бързо — протегнах ръка.

— Съжалявам — проточи лениво той, — не това е, което исках да чуя.

Преглътнах гордостта и гнева си и изрекох с умолителен глас:

— Моля, кралю Торн, ще позволите ли да взема Камъка, за да помогна на своя приятел? Умолявам ви, ваше величество.

— Е, сега е по-добре. Виждаш ли какво могат да постигнат малко уважение и учтивост?

И той го подхвърли към мен. Моментално го доближих до раната, като се съсредоточих да мисля за хубави неща. Тя не само се затвори, но стрелата се измъкна от нея и падна на пода без петънце кръв по острието. Делф отново започна да диша нормално и се надигна от пода, макар все още да бе смъртноблед.

— Всичко е наред, Вега Джейн — промълви отпаднало. — Благодаря, че ме спаси.

— Не заслужавам да ми благодариш — отвърнах тихо. — Аз съм виновна, задето пострада.

Когато обърнах глава, Торн стоеше до мен.

— Е, какво направи, за да го накараш да работи? — попита.

— Не му казвай, Вега Джейн! — извика припряно Делф, но аз отново нямах избор. Поне десет стрели щяха да се впият в него, ако откажех.

— Трябва просто да прокараш Камъка над раната и да мислиш за хубави неща.

— И при всички живи същества ли се получава?

Знаех защо го интересува. Искаше да знае дали ще може да лекува екосите си, ако някой от тях бъде ранен при нападението срещу Горчилище.

— При кучето ми подейства.

— А може ли да съживява мъртъвци?

— Не — отсякох. — Нито да възстановява изгубени крайници. Веднъж опитах, но не стана.

— Жалко — рече той, грабвайки обратно Камъка. — Но все пак е полезна вещ, трябва да призная. А сега, разбира се, ще ме научиш да летя с веригата.

Ще те науча друг път, дърт козел такъв , ми идеше да изкрещя, но се удържах. Това можеше да ми докара някоя стрела в главата.

— Ще отнеме известно време — произнесох безизразно. — Летенето не се учи лесно.

— Е, не бързаме за никъде. Така или иначе, няма да излезете оттук. Никога вече.

Въпреки недвусмислената заплаха в думите му изпитах облекчение. Поне щеше да ни остави живи, докато намерим начин да избягаме.

Торн прибра грижливо Камъка и пръстена, но не взе ръкавицата. Издебнах удобен момент и я пъхнах в джоба на наметката си. С крайчеца на окото си забелязах, че един от гномите ме наблюдава вторачено, докато го правя. Беше същото кривокрако създание, което по-рано бе притичало с ведрото с тайнствения прах. Отначало реших, че ще ме издаде, но той просто се извърна и взе да бръщолеви нещо със съседа си.