Дейвид Балдачи - Пазителката

Протегнах се, при което схванатите ми ръце и рамене изпукаха. Бях сънувала нещо, но не можех да си спомня какво. Изтласкаха ни от стаята и ни поведоха по зле осветения коридор. До слуха ми долитаха далечни звуци от копаене, което ме заведе на мисълта, че гномите не са спирали работа през цялата нощ. Крал като Торн бе напълно способен на подобно отношение към своите поданици.

Озовахме се в сумрачно помещение, където ни принудиха да седнем върху мръсния чакълест под и да чакаме.

Не след дълго се появи Торн, облечен в панталони, ботуши и широка, разпасана риза.

— Кога ще хапнем нещо? — попитах.

— След урока по летене — бе отговорът. — Още е рано, стомасите ви могат и да почакат.

Стиснах ядно зъби. Неговият собствен стомах несъмнено бе винаги добре натъпкан.

— У теб ли е веригата? — Трябваше да се примиря, ако не исках Делф да бъде пронизан от още някоя стрела.

Той повдигна ризата си и аз видях Дестин, омотана около кръста му. Гледката накара лицето ми да пламне и той се ухили доволно.

— Победителят получава всичко, Вега.

— Щом казваш — отвърнах сухо. — Хайде, да започваме.

Бяхме придружени от дузина екоси, до един въоръжени с късоцевни морти и торбички барут и куршуми. По каменно стълбище стигнахме до същата яма, в която бяхме пропаднали предната вечер.

Завъртяха се скърцащи макари, изпънаха се въжета и маскировъчният покрив се отмести, разкривайки синьо небе. Щом се изкачихме на повърхността на Мочурището, охраняващите ни екоси се втурнаха и образуваха широк кръг около нас, с готови за стрелба оръжия. По всичко личеше, че са го правили и преди. След първоначалния оглед снеха островърхите шапки от главите си и се снишиха във високата трева така, че като се изключат очите им, станаха напълно невидими. Едва сега разбрах предназначението на растителността по главите и ръцете им. Те просто се бяха приспособили към околната среда.

— Да пукна дано! — рече Делф. — Ще ми се татко да можеше да види това.

Кимнах мълчаливо, заета да следя действията на Торн. От гърлото му се изтръгна кратко ръмжене, при което един от екосите притича и му даде мортата си. Той я пое, долепи я с привично движение до рамото си, прицели се нагоре и натисна спусъка. Разнесе се гръм и секунда по-късно върху земята тупна смъртноранена птица.

Торн върна оръжието на притежателя му и ми хвърли презрителен поглед.

— За разлика от теб, Вега, аз дойдох в Мочурището въоръжен и подготвен. Когато пропаднах в ямата, реших, че с мен е свършено, но още първият ми изстрел накара екосите да се разбягат като мишки. След това допълзяха при мен на колене и оттогава са кротки и покорни. И това представляваше лесната част. Трудната бе да ги науча да се трудят, да изработват неща. И ако нещо ме е крепило през цялото време, това бе мисълта как един ден ще се завърна триумфално в Горчилище. А сега да започваме с урока. Какво трябва да правя?

— Като за начало ще летим заедно — казах.

— Но как?

Посочих сбруята на Хари Две, още висяща на гърдите ми.

— Защо просто не ми дадеш инструкции?

— Няма проблем. Засилваш се и скачаш право нагоре. Държиш ръцете изпънати в посоката, в която искаш да отидеш. За да набереш височина, вдигаш тях и главата си нагоре. За да се снижиш, правиш обратното. Точно преди приземяване отпускаш крака надолу, за да паднеш върху тях. Но ако объркаш някое от тези неща, докато си сам във въздуха, ще трябва да те изстъргваме от камъните.

С всяка моя дума бледото лице на Торн пребледняваше още повече, ако това изобщо бе възможно.

— Добре, да опитаме първо по твоя начин — рече накрая с колкото се можеше повече достойнство.

— Тогава ми дай веригата — протегнах ръка.

— Защо?

— Ако ще направлявам полета, трябва да е у мен.

Той повдигна ризата, свали Дестин от кръста си и ми я подаде, след което се обърна с гръб и ми позволи да го пристегна с ремъците.

— Само помни, Вега — извъртя глава към мен, — приятелят и кучето ти са заобиколени от моите екоси. Случи ли се нещо с мен, те умират.

— Разбирам. — Сведох очи, за да не види пламтящата омраза в тях. Брънките на веригата, допирали се допреди минута в кожата му, бяха студени като лед. Сега, под моя допир, започнаха да се стоплят, което ми вдъхна известна увереност. — Понеже сме вързани един за друг, ще скочим без засилка. Просто повтаряй движенията ми. Хайде, на три. Едно… две… три!

Отблъснах се силно от земята и той стори същото, макар и с леко закъснение. Издигнахме се тромаво във въздуха, но после бързо набрахме скорост и височина. Постепенно заехме хоризонтално положение и се понесохме над полето. Вятърът шибаше безмилостно в очите ми и те започнаха да сълзят. Извадих от джоба на наметката си очилата, с които бях работила в Комините, и ги надянах. Торн не ги беше взел, защото явно не представляваха нищо особено, но с тяхна помощ можех да виждам ясно. Дългата му коса се мяташе пред лицето ми, но се справих и с нея, като я натъпках под кожените ремъци.