Дейвид Балдачи - Пазителката

Докато крачехме обратно по коридорите, съпровождани от въоръжените до зъби екоси, Делф ми прошепна:

— Защо, по дяволите, му каза за Камъка? И му показа какво може да прави Дестин?

— Та той щеше да те убие, ако се бях заинатила.

— Е, и?

Бях толкова смаяна, че се заковах на място, но безцеремонно ръчкане в гърба начаса ме накара да продължа.

— Нима искаш да умреш?

— Искам ти да оцелееш, да се измъкнеш веднъж завинаги от това място.

— Не отивам никъде без теб — отвърнах разпалено.

— Аз не съм важен, Вега Джейн. Наистина. Ти трябва да продължиш. И онази Женска, която ти даде Мълнията, каза същото.

— Не си важен? — просъсках. — Ти си всичко, което имам, Делф. Не мога да прекося Мочурището сама. И не искам.

Той извърна почервеняло лице встрани. Познавах го достатъчно добре, за да се досетя, че търси подходящите думи, за да ми отговори.

— Нито пък аз — рече накрая. — Двамата заедно или никой, нали?

— Да.

— Тогава знаеш ли какво бих сторил на твое място? Бих вдигнал проклетника колкото се може по-нависоко с веригата, а после, когато най-малко очаква, бих го пуснал да падне на земята.

Кимнах бавно. Идеята наистина бе изкусителна, но ако убиехме краля, как ли щяха да реагират поданиците му?

Торн ни отведе обратно в трапезарията, където бяхме вечеряли, все така осветена от мъждивите факли. Там седна на масата, извади нож и си поряза пръста. Сетне прокара Камъка над раната и очевидно помисли за хубави неща, защото тя моментално зарасна.

— Е — рече с усмивка, — утре заран ще започнем с уроците по летене. А междувременно ви пожелавам приятно прекарване в клетката.

Нашият похитител се отличаваше с интелигентност, коварство, суетност и непредсказуемост. Трудно можеше да го залъже човек, но все пак бях длъжна да опитам.

— Положително разполагаш с достатъчно стражи, за да ни пазят и без да сме затворени — казах. — Ето, скоро ще нахлуеш в Горчилище със славните си легиони. Каква заплаха представляваме в сравнение с него ние, които сме изцяло в твоя власт?

Торн поглади умислено брада, а Делф дишаше тежко до мен, без съмнение чудейки се дали дръзките ми коментари няма да му докарат още някоя стрела в тялото. И все пак идеята ми подейства и скоро всички се озовахме в стаята, където бях спала предната нощ.

Екосите ни оставиха сами, но забелязах, че двама от тях останаха на пост точно пред входа на помещението. Седнахме върху дървения нар, а Хари Две се настани в краката ни. Докато го чешех зад ушите, Делф промълви:

— He-е достатъчно само да избягаме от това място, Вега Джейн. С проклетия си аерокораб Торн може лесно да прелети над Стената.

— Никога няма да допуснем това — отвърнах. — Никога.

— Значи имаш план? — оживи се той.

— Ами да, но още не е съвсем готов. — Отпуснах се безсилно върху дъските. — Надявам се, като преспя, да се избистри.

— Да спиш? Ти да не си откачила? Как може да говориш за спане, когато всичко е заложено на карта? Аз няма да мигна дори за минутка , хубаво да знаеш!

— Чудесно, значи ще бдиш над съня ми. — И аз затворих очи, а Хари Две се сгуши до мен. Както и очаквах, не след дълго дочух лекото похъркване на Делф. Той се бе проснал по гръб върху коравия под до нара и спеше като младенец. Не вярвах това да продължи дълго, но се радвах, че поне за кратко е успял да се отпусне. Придърпах одеялото от нара и го завих с него. Докато гледах отпуснатите му черти, усетих как неволно се размеквам. Той беше много висок, близо два метра, с огромни рамене, дълга тъмна коса, широко чело, което нерядко се сбръчкваше от притеснение, и дълбоки, печални очи. Един смел и добър Уъг, който винаги бе готов да се пожертва заради мен.

А моето сърце бе на път да се разкъса от тревоги. Делф очакваше от мен да имам план, да изведа всички ни от плен. Както и да спася Горчилище от лудия крал. А аз не разполагах с нищо. Не бях никаква водачка, а само едно самотно момиче, точно както някога, когато търсех убежище горе на дървото си, в компанията единствено на своите мисли. Опасявах се, че ще подведа спътниците си и тази перспектива ми действаше съкрушително.

Отпуснах се върху нара с ясното съзнание, че сънят няма да дойде.

Нямах план. А без план нямахме шансове да оцелеем.

Бяхме изтръгнати от съня от груби ръце, които ни вдигнаха от леглата.

Край нас стоеше група екоси, предвождани от Люк.

— Добре, добре, по-кротко — измърмори Делф, докато ставаше, извисявайки се над всички им.