Дейвид Балдачи - Пазителката

Делф и аз нямахме желание да разглеждаме или да се запознаваме с когото и да било, но бяхме принудени да пристъпим напред от острите оръжия на екосите, ръчкащи гърбовете ни.

Гледката, която се разкри, ме накара да трепна. Не толкова заради смъртнобледите, сбръчкани и злобни лица на съществата, а заради ръцете им. Или по-скоро заради онова, което имаха вместо ръце. Направо от китките им започваха дълги, закривени нокти. Макар да бяха потънали в мръсотия от копането, изглеждаха здрави и остри, като направени от желязо. Устните не покриваха изцяло зъбите им и те стърчаха стръвно навън, гнили и неравни, жълто-черни на цвят. Заслоних очите на Хари Две от страх да не се нахвърли върху тях. Колкото и смел и силен да беше, нямаше да има никакъв шанс срещу сто гнома с кинжали наместо пръсти.

Торн издаде рязка команда и гномите отново се заловиха за работа, а въоръжените екоси заплашително настъпиха към тях. Мина ми през ум, че ги държат тук със сила и ги използват като роби. Един поглед към Делф ме увери, че и той мисли същото.

— Знаете ли какво копаят? — попита Торн.

— Не — поклатих глава аз.

Той плесна с ръце и един от гномите се завтече към ъгъла на пещерата, за да се върне само след секунда, понесъл голямо дървено ведро, пристегнато с метални обръчи и пълно до ръба със ситен тъмносив прах.

Торн го пое от него, а гномът сне шапка и почтително се поклони. Косата му беше мръсна и сплъстена, а съдейки по миризмата, която се носеше от него, надали някога се бе къпал.

— Знаете ли какво е това? — наклони ведрото кралят така, че да видим добре съдържанието му.

— Прилича на барут за морта — отвърна Делф.

— Виж ти — повдигна вежди Торн. — Хем як, хем умен. Но не си напълно прав. Още не е барут, но ще стане. — Той посочи към копаещите гноми. — Онези скали там съдържат два от трите елемента, нужни за целта. Третият е въглен, а той идва от дърветата, растящи по повърхността на Мочурището. Донесох необходимата формула със себе си, а екосите, след малко обучение от моя страна, станаха чудесни специалисти в стриването и смесването на съставките. Всъщност тях ги бива за много неща. — Той тикна ведрото обратно в ръцете на гнома и го отпрати с небрежен жест.

Съществото незабавно се подчини, но аз го наблюдавах внимателно и забелязах мимолетния ненавистен взор и злокобното стържене на ноктите по железните обръчи. Останалите му другари междувременно продължаваха да се трудят като мравки, разравяйки камъните и пръстта с удивителна бързина.

Поехме отново през проходите и скоро се озовахме пред тежка, обкована с гвоздеи врата. Торн я отключи и един по един се вмъкнахме през нея. Онова, което заварихме вътре, ме порази. Голямата стая бе пълна от пода до тавана с морти. Дълги, къси и дори междинни модели, каквито не бях виждала никога преди. Всичките изглеждаха нови, лъскави и напълно годни за употреба.

— Но за направата им са нужни пещи и Ковачи — отбелязах.

— Разполагаме и с едното, и с другото — увери ме Торн. — Както и с много други неща. Екосите се оказаха поразително податливи на моето обучение.

Той отиде до единия ъгъл и потупа масивно съоръжение на две дървени колела.

— Това тук се нарича топ. — Ръката му посочи към отсрещната стена, край която бяха наредени много дървени сандъци. — Имаме и барут и муниции в изобилие.

Делф зяпаше удивено наоколо си.

— И за какво са ви всички тези неща?

Но аз вече се досещах за отговора.

— Война — казах. — Той се готви за война. И то не срещу зверовете от Мочурището.

— Не — поклати глава Торн, ухилен широко. — Какъв би бил смисълът?

— Война срещу Горчилище — довърших ужасяващата си мисъл аз.

— Война? Срещу Горчилище? — възкликна Делф и се вторачи в Торн така, сякаш се канеше да го разкъса с голи ръце. — Ти да не си побъркан?

Торн му хвърли изпепеляващ поглед.

— Уверявам те, че съм напълно с всичкия си, млади момко.

Откритието ме бе поразило като сблъсък с гарм. Усещах гадене в стомаха, а пред вътрешния ми взор преминаваха картини на всички ужаси, до които щяха да доведат кроежите на Торн. Моето родно Горчилище, всички места, които познавах от дете — Комините, Приютът, Катедралата, сградата на Съвета, Общежитието, домът на семейството ми, — всичко лежащо в руини. И още по-зловещо, купчини трупове на Уъгморти, с рани от морти по тях. Дори могъщият Тансий и коварната Моригон.

Но най-вече виждах своя брат Джон, проснат мъртъв, с отворени очи и застинали черти, напуснати завинаги от озарявалия ги великолепен разум.