Дейвид Балдачи - Пазителката

Създанията постепенно образуваха кръг около нас и едно от тях издаде серия ръмжения. Едва когато мрежата започна полека да се вдига, разбрах, че звуците са нареждания към останалите.

Освободени от тежестта на въжетата, с олюляване се изправихме на крака.

С мълниеносна бързина, човечетата извадиха оръжия и ги насочиха към нас — малки мечове, пики, кирки и извити, зловещо изглеждащи ножове. Около дузина от тях държаха лъкове, с поставени в тетивите стрели с остри метални върхове.

Сега вече можехме ясно да огледаме своите похитители. Не само окосмението по телата им, но и самите им коси бяха от трева.

Предвид численото им превъзходство реших, че един прям, но дружелюбен подход ще бъде най-уместен.

— Здравейте — казах. — Аз съм Джейн, а това са Делф и Хари Две. Вие кои сте?

Те само ме гледаха вторачено. Лицата им бяха дребни и сбръчкани, а очите — изпъкнали и болезнено зачервени. Бяха облечени във всевъзможни дрипи — окъсани ризи, панталони, пристегнати с парчета връв, вехти, покрити с петна елеци и палта, островърхи шапки. Някои носеха нащърбени метални нагръдници и набедреници, прикрепени с кожени ремъци, а един дори бе нахлупил ръждив шлем.

Трябваше да отстъпим назад, защото те непрестанно приближаваха, стягайки кръга около нас. При това не спираха да сумтят и бърборят.

— Ох! — изпищях, когато най-близкият ме бодна с острието си. — Внимавайте с проклетите си ножчета.

Кръгът продължаваше да се стеснява.

Тогава направих рязка крачка към тях. Това явно ги изненада, защото вкупом отскочиха назад. Онзи, който им бе наредил да вдигнат мрежата, отново изръмжа нещо. Беше по-висок от другите и, изглежда, притежаваше някаква власт над тях. Насочих вниманието си към него и произнесох:

— Разбираш ли езика ми? Можеш ли да говориш уъгски?

И тогава ни връхлетя поредната изненада. Право към нас вървеше човек, изглеждащ точно като Уъгморт от Горчилище. Тялото му си беше както трябва, при това без да расте по него трева.

— Мътните да ме вземат дано — изсумтя Делф, който явно също го беше видял.

Мъжът спря на няколко крачки от нас и създанията почтително се отдръпнаха, за да му сторят път.

— Ти Уъг ли си? — обърнах се към новодошлия. Той беше висок и загърнат с дълъг зелен плащ, изпод полите на който се подаваха островърхи обувки. Бялата му коса и брада говореха за напреднала възраст. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки и аз отначало се учудих на мъртвешката му бледност, но после ми хрумна, че ако живее тук долу, слънцето надали го докосва често.

— Вече не — отвърна той с дрезгав глас. — От дълго време. — После се обърна към началника на джуджетата и взе да говори с него на бърза, гърлена реч, невъзможна за разбиране.

Съзнанието ми бе обзето от зловещи догадки. Дали не бе един от онези, за които се разправяше, че са отвлечени от Кръвниците? Или пък сам бе Кръвник? В селото постоянно ни предупреждаваха, че тези създания населяват Мочурището и кроят планове да нахлуят в Горчилище и да ни избият до крак. Всички бяха ужасени от тези истории, защото според тях Кръвниците изглеждаха досущ като нас и дори бяха способни да обсебват Уъгморти и да ги карат да изпълняват волята им.

— Оттук, ако обичате — посочи мъжът.

Мълчаливо тръгнахме в показаната от него посока, а дребосъците ни последваха.

От голямата сводеста пещера преминахме в тунел — тесен, но добре осветен от запалени факли. Той ни отведе до друга просторна каменна зала. Пред входа й водачът ни спря толкова рязко, че едва не забих нос в гърба му.

Мъжът ни направи знак да минем напред. Делф и аз се подчинихме, а Хари Две заприпка подире ни.

Когато се озърнах наоколо, дъхът ми секна. Стените, докъдето стигаше погледът, бяха осеяни от малки ниши. А във всяка от тези ниши имаше…

Череп.

Сякаш стотици чифтове незрящи очи се взираха в нас.

Делф, също като мен, гледаше втрещено. Бедният Хари Две нададе хленчещ вой. Цялото място вонеше на смърт.

— Знаеш ли какви са тези черепи? — попита мъжът.

Кимнах със свито сърце. Дали ни бе довел тук, за да ни покаже къде ще отидат и нашите кости?

— Уъгски — промълвих едва.

— Виж по-добре — обгърна той помещението с ръка.

Разгледах внимателно съдържанието на най-близката ниша, а после и на още няколко други.

— Това не са Уъгове — рекох накрая.

— Не. Това са същества от Мочурището, опитали се да ни навредят.

Наведох се по-близо до един от черепите в по-ниските ниши. Формата на челюстта и дългите кучешки зъби несъмнено говореха, че е от фрек. Следващият до него беше от амарок. Бях виждала подобен в къщата на Делф в Горчилище.