Дейвид Балдачи: Пазителката

— Изглежда, че за да стигнем отсрещната страна, трябва да вървим нататък. — Делф посочи към планината, издигаща се на хоризонта.

— Аз… не знам дали ми се започва подобен преход по тъмно — рекох със заекване. — Не е ли по-добре да намерим някое безопасно убежище за пренощуване?

— Безопасно убежище? — Той ме изгледа така, сякаш бях побъркана. — Чуваш ли се какви ги дрънкаш, Вега Джейн? В Мочурището може да има много неща, но безопасните убежища не са сред тях, мен ако питаш.

Погледнах равната, открита местност наоколо. Тревата леко се поклащаше от вятъра, тук-таме се забелязваха редки дървета и храсти. Цареше кротко, безметежно спокойствие, което ми говореше единствено, че отвсякъде дебнат десетки коварни същества, способни и готови да ни убият при първа възможност.

Сведох очи към краката си. Накъде да пристъпя? Обърнах се към Хари Две, който ме зяпаше любопитно, явно в очакване да взема решение.

С немалка доза притеснение си спомних, че аз бях водачът тук. По дяволите! Щях ли да се справя? Никак не бях сигурна.

В далечината се забелязваше гола хълмиста местност, наречена на картата Глухо бърдо. Забележката гласеше, че се простира надалеч и няма как да се заобиколи, но не се споменаваше и дума за опасностите, които безспорно криеше. За щастие, книгата бе малко по-словоохотлива.

Измъкнах я от джоба на наметката си и запалих угарка от свещ, за да виждам по-добре страниците.

— Не знам дали е добра идея да святкаш така, Вега Джейн — озърна се нервно през рамо Делф.

— Виж, защо не ми казваш просто Вега? Разбирам наоколо да имаше още хиляда момичета със същото име, но доколкото виждам, съм единствената.

Той пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, ококорил очи като чаени чинийки.

— Разбира се, права си, Вега Джейн.

Махнах с ръка и се съсредоточих върху книгата. В общи линии, трябваше да съчетая описанията на съществата от Мочурището и техните обиталища с изображенията на местностите върху картата. Щеше да е много по-удобно, ако Куентин Хърмс бе събрал цялата информация на едно място, но не беше. Със свиване под лъжичката си дадох сметка колко зле бях подготвена. А Делф и Хари Две разчитаха на мен да ги водя!

В този момент кучето взе да ръмжи и аз се обърнах да го погледна. Козината на врата му бе настръхнала, а зъбите оголени. Защо ли бе толкова неспокойно? В сумрака наоколо нищо не помръдваше.

— Какво му стана пък сега? — измърмори Делф.

Забелязах, че влажните ноздри на животното помръдват учестено. То не виждаше опасността, но я подушваше.

А съдейки по собствения ми опит, гадните миризми обикновено се излъчваха от гадни същества.

— Усещаш ли нещо странно във въздуха? — попитах Делф.

Той изду гърди, сетне поклати глава.

— Не.

Аз обаче усещах. Познавах този мирис, или поне нещо подобно на него. Мислите ми запрескачаха трескаво, преди бавно да започнат да се проясняват.

Отрова.

— Какво има? — рече неспокойно Делф.

— Не съм съвсем сигурна — отвърнах и наистина беше така. Но тази смрад ми бе позната отпреди, от Комините — фабриката, където работех като Довършителка.

Посочих с ръка наляво.

— Да опитаме да тръгнем натам.

— А не е ли по-разумно да летим? Ще стигнем по-бързо, а и… може да видим какво се крие наоколо, преди то да е видяло нас.

С летене наистина щяхме да спестим време, но нещо ми подсказваше, че е по-добре да останем здраво стъпили на земята. Поне засега.

Аз обикновено се доверявах на инстинктите си. Те рядко ме бяха подвеждали през сесиите досега.

Случайно вдигнах нагоре очи и ги видях. Ято птици, носещи се в идеален клин през осветеното от луната небе. Това ме учуди, защото не знаех, че птиците летят нощем, но в Мочурището нещата явно бяха различни. Докато ги гледах как стремително напредват, се случи нещо много странно. Сякаш от нищото се появи облак синкав дим.

Птиците свърнаха рязко, за да го заобиколят, но няколко не успяха да го сторят навреме. И когато излязоха от другата му страна, вече не летяха.

А падаха.

Защото бяха мъртви.

Стоях като парализирана, когато нещо изведнъж сграбчи ръката ми.

Беше Делф.

— Бягай, Вега Джейн — изкрещя той. — Бягай!

Докато тичахме, се обърнах да погледна назад и ми се дощя да не го бях правила. Следваше ни същество, което не бях виждала на живо преди, но знаех за съществуването му от една рисунка в книгата.

По изражението на Делф разбрах, че той също го е познал. Веригата в случая нямаше да ни помогне. За разлика от гармовете и амароците тази твар можеше да лети, и то добре.