Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Мирисът на изгоряла плът бе силен и задушаващ. Мнозина от войниците бяха закрили устите и носовете си, лицата на много други бяха побледнели до смърт. Навсякъде летяха мухи, а над нас имаше облаци от гарвани и хищни птици. Римляните бяха подготвени за битка и не си бяха представяли, че ще бродят из поле с мъченици. Деветстотин души, изклани, изгорени. Най-ужасната гледка бяха децата и жените, майките, прегръщащи бебетата си, пчелите, жужащи край тях, сякаш останките им бяха подсладени от меда на невинността им. Такава смърт бе позор за легиона и войниците не се радваха на победата си. Мъжете, които се бояха от духове и призраци, се струпаха в края на площада, когато ни доведоха. За онези, които се бояха от боговете си, бе грях да стъпват по тази земя.

Сведох глава пред легиона, не за да ги почета, не като тяхна пленничка, а просто защото не можех да понеса да погледна лицата на тези, които бяха воювали срещу нас. Децата направиха същото и след миг и Ревка ги последва, макар да знаех, че за нея е оскърбление да се преклони пред римляни. Надявах се, че няма да ме обвини за това. Аз поне не се винях. Оставях присъдата на Всемогъщия. Имахме причина да вървим напред, имахме и какво да загубим. Все още се намирахме в света, който познавахме, онзи, в който се бяхме вкопчили, независимо че бе изпълнен със скръб, света, който нашите предци бяха създали.

Силва, великият пълководец, дойде при нас. Войникът, който ни бе намерил, ни погледна и ние паднахме на колене.

Сведохме очи към земята. Все пак виждахме сянката на Силва; той бе силата зад обсадата, пълководецът, издигнал стената и рампата, онзи, който бе унищожил нашите хора. Бе невъзможно да се разгадае поведението му — дали щеше да ни посече сам, да заповяда да ни разпънат на кръст или да ни остави на чакалите. Паниката туптеше в гърлото ми. Треперех от студ, макар да бе горещо и въздухът да се носеше в плътни червени вълни, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето.

Изпод спуснатите си клепачи хвърлих бърз поглед към Силва. Бе висок мъж, с тъмна кожа и строго лице. В него обаче имаше нещо повече от мускули и сухожилия. Той бе безмилостно чудовище. И същевременно, колкото по-дълго ни изучаваше, толкова повече се убеждавах, че ако искаше да ни убие, отдавна щеше да го е направил. Пълководецът не се появяваше често сред обикновените хора и това, че бе дошъл да ни огледа лично, ме караше да мисля, че може би бяхме по-важни, отколкото предполагахме. Може би имахме нещо, което той искаше.

Ревка държеше Арие в прегръдките си, а аз — Йона. Силва може би реши, че новороденото момиченце е ангел, причината за нашето спасение, защото ми нареди да се изправя, за да я огледа по-добре. Тя беше само на няколко дни, не пратеник с криле, а обикновено човешко дете с къса и нежна сребриста коса. После очите на Силва се спряха върху мен, обходиха червените петънца по кожата ми, косата ми с цвета на огненото дърво, потъмняла от водата в цистерната; някои от кичурите ми сякаш бяха покрити с кръв.

Отвърнах смело на погледа му. Напомни ми за леопарда, който бях видяла някога в пустинята — животното можеше да ме убие и погълне, ако не се бях изправила на скалата, за да изглеждам по-висока, и не бях размахала шала си, ръмжейки, сякаш самата аз бях страшен звяр.

Чух как един от хората на Силва каза, че сме обикновени курви и заедно с копелетата си заслужаваме единствено да умрем. Каза, че макар косата ми да е с цвета на роза, съм просто плевел и трябва да бъда изтръгната и изпепелена. След това се изплю и плюнката му падна върху мен. Говореше гръцки. Разбирах го, защото Шира ме бе научила на този език. Войникът предложи хората му да се погрижат за нас; не си струвало да се хабят гвоздеи и дърво, за да ни разпъват. Просто щели да ни хвърлят от стената, за да се отърват от телата. Той сам щял да се заеме.

Винаги има един миг, в който нещо започва и нещо свършва. Чувствах тежестта на дъщерята на Шира в ръцете си, дар и бреме, вече мое дете.

— Плевелът ще нахрани животните по-добре от цветето — казах аз на гръцки.

Гласът ми прекъсна разговора на мъжете. Силва се обърна, изненадан, че знаех този език и че се бях осмелила да говоря пред него.

Продължих на латински, защото Шира ме бе научила и на езика на империята.

— Цветето живее кратко, само миг, плевелът може да те мъчи цяла вечност.

— Какво е станало с твоите хора? — попита Силва. — Къде е водачът ви?

Повдигнах брадичка и огледах пълководеца, който ни бе унищожил. Беше мъж като всички други. Какво щеше да направи, ако се озовеше пред лъв без копието или меча си, за да се защити? Това бе моята тайна и моята сила: бях говорила с лъв и бях оживяла, защото му бях казала, че му принадлежа. Дадох му името си и в замяна той бе станал мой.