Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

— Убит е — казах аз. — Лежи сред останалите мъртви.

— Как може да е убит? — поиска да узнае Силва. — Още не бяхме преминали стената, а мъртъвците бяха навсякъде.

— Тя не знае нищо — обади се рязко неговият помощник. — Откъде ще знае нещо за водача им или за плановете му?

Мъжът ме погледна. Виждах в очите му какво смята да направи с мен, преди да ме убие.

Извадих ножа на Бен Симон. Той проблесна, докато прерязвах плътта си. Протегнах ръката си и оставих кръвта ми да капе в пясъка. Сред войниците се разнесе шепот. Сега осъзнах, че в пустинята бях правила разрези в краката си не толкова, за да броя изминалите дни, а за да си припомням, че съм жива.

— Елеазар бен Яир бе мой роднина — обявих аз. — Познавах го по-добре от всеки, защото ми бе братовчед. Аз съм Шира, най-близката му сродница. Само аз мога да ви разкажа историята на тази крепост.

В този миг, в който промених името си, промених и съдбата си.

— Ще ви разкажа какво се случи — обещах аз. — Ще ви дам истината и вие ще можете да кажете на целия Рим какво е станало тук. В замяна ще поискам само една услуга.

Някои войници се разсмяха. Почувствах как смъртта мина наблизо и се взря в мен с безбройните си очи. Вече знам със сигурност, че очите й са студени и могат да вледенят всяко сърце. Придърпах плаща на убиеца около себе си, за да избегна в зора на малах ха-мавет. Спомних си за леопарда, който бях прогонила в пустинята, за лъва, до който бях легнала, и за другия, който бях освободила от оковите му. Оттогава носех нашийника му увит на ръката си, като гривна и символ. Някои казват, че лъвската кръв притежава силата да убеждава царе и владетели. Свалих нашийника и го вдигнах високо. Лъвът се бе борил, докато бе пленен, и по кожата ми още имаше от неговата кръв.

— Знаеш ли какво е това? — попитах аз.

Неколцина от войниците веднага разпознаха нашийника и отстъпиха назад, поразени. От деня, в който лъвът бе избягал, сред римския лагер се носеха слухове, че причина за бягството му е някаква зловеща магия.

Силва пристъпи към мен и взе нашийника, после се върна на дървената платформа, на която стоеше. Огледа го и видя, че е белязан със знака на Десетия легион. Личеше си, че е изненадан, макар изражението му да бе все така неразгадаемо. Направи ми знак да приближа към него. Разпознах жеста, същия, който използваше и баща ми, когато искаше да го последвам — сякаш махаше на куче. Но кучето често го бият, след като изпълни задачата си, затова останах на място. Все още не желаех да се предам и да приближа пълководеца.

— Имам нужда от твоята услуга — каза той. — А ти от моята.

Очите на Силва ме оглеждаха. Една услуга, съгласил се бе той, сигурно мислейки, че съм обикновена жена и ще имам простички желания. Вода, хляб. Само една, предупреди ме той.

Помолих го да ни позволи да изживеем живота си свободни.

Той ме погледна и поиска да узнае за коя се мисля, че отправям такава молба.

Казах му, че съм Вещицата от Моаб. Било е писано да съм тук, за да разкажа историята за това, което се случи в деня, в който Адонай е създал света, докато гълъбите летяха над главите ни. Казах му, че никой няма да научи как Рим бе дошъл при нас и как бяхме треперели пред окования лъв, без истината, която само аз знаех.

— Ти ще ми кажеш, че не си се бояла — отвърна Силва, защото мислеше, че историята ми ще опозори империята му. — Ще разкажеш как си отишла при лъва и той се е преклонил пред теб.

— Само глупак може да не се бои от лъв — отвърнах аз. Спомних си мъжа, който някога бе избегнал смъртта, след като деветима други преди него били победени от лъва. — Просто бях прекалено горчива за вкуса му.

Силва кимна, любопитен да научи още.

— Защо да ти давам това, което искаш?

Макар да бяхме само жени и деца, бяхме преминали през вълната на смъртта и бяхме оживели. Чухме Елеазар бен Яир да говори на своите последователи и запомнихме думите му. Бяхме единствените свидетели на тази нощ, само нашият разказ можеше да обясни станалото. Бяхме чули виковете на онези, които знаеха, че нямаме шанс да победим римляните.

Това му казах и сведох глава, защото бях говорила достатъчно. Една и съща история може да бъде различна за различните хора. Щях да му дам тази версия, която той искаше, но също като скорпиона, който се крие в ъгъла на стаята, тя щеше да жили. Знаех, че трябва да премълча как хората ни бяха избрали да умрат, за да не бъдат поробени. Бях сигурна, че народът ни ще укрепне, когато чуе историята ми, ако оживеех да я разкажа, и че Рим ще бъде преследван от призраците на убитите ни сънародници, а един призрак може да бъде по-силен от цяла империя, тъй като може да накара хората не само да плачат, но и да действат. Но и това нямаше да го има във версията ми за римляните.