Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

— Смъртта крачи до нас, но не и с нас — каза той, като ме стисна в прегръдките си.

Радвах се, че не бе видял новата си дъщеря. Ако го бе направил, щеше да бъде прекалено болезнено за него да я остави, а аз никога не бях искала да съм причина за болката му, както знаех, че и той никога не бе искал да ми причини страдание. Майка ми ме бе предупредила какво ще ми донесе любовта. Но тогава това не ме интересуваше, както не ме интересуваше и сега.

Очите му бяха гълъбовосиви, като мъглата, която се бе разсеяла, когато светът е бил създаден в онзи първи ден на сътворението, в деня, когато Бог ни бе дал словото и ние се бяхме научили да говорим и думите ни бяха превърнали света в това, което бе сега. Можех да завия пред лицето на съдбата и да покрия главата си. Можех да помоля за още време, да го изнудя да избяга с мен. Но може би бях получила вече всичко, от което се нуждаех в този живот. Моят възлюбен бе упорит мъж, истински вярващ. Той бе по-сложен от всеки друг мъж, когото бях срещала, и бе единственият, който би могъл да ме накара да прекося Соленото море и да оставя съпруга си и зелените хълмове на Моаб.

Това бе имала предвид майка ми, когато ми бе казала, че любовта ще ме погуби. Любовта те кара да се отдадеш напълно, тя те обвързва с този свят и с нечия чужда съдба. Легнах на земята до Елеазар. Бяхме заедно, както винаги сме били, дори когато ни разделяха морета и планини, защото отдавна бяхме станали едно цяло, събрани заедно от нещо много по-голямо от нашето желание.

Това бяха нашите последни мигове живот в този свят, но бях готова да умра хиляди пъти, за да имам неговата любов. Целунах го така, както никога не бях целувала друг мъж. Духът му се сля с моя, докато ме притегляше към себе си и проникваше в мен. Разплаках се, но само защото водата бе моята стихия, това, за което копнеех най-много и от което се нуждаех. Когато приключи, все още плачех, защото трябваше да се откажа от него. Обичах го дори сега, когато допря ножа до гърлото ми. Докато се давех в кръвта си, му прошепнах:

Грешиш, братовчеде. Родени сме, за да живеем.

15 Нисан, 73 г. сл.Хр.

Наричат ме Вещицата от Моаб.

Така е било записано в Книгата на живота. Преди да се родя от вече мъртва жена, преди да напусна Йерусалим и да бъда ухапана от лъв, преди римляните да дойдат и да ни унищожат, вече е било решено, че това ще се случи.

Някога бях убедена, че никога няма да позная удоволствието от простичките неща: да изтъчеш дреха, да приготвиш вечеря, да срешеш косата си. Мислех, че животът ми е свършил и ангелът с хилядите очи е пред вратата ми. Но грешах. Имам къща от бели камъни. Майсторите направиха фонтан в средата на двора ни, сред малка, оградена с ниска стена градинка, в която има финикови палми и саксии с жасмин и бели лилии, каквито не могат да бъдат намерени другаде, освен може би в полетата на отвъдния свят.

Когато малах хамавет дойде за мен, опръскан с кръвта на моя народ, носех плаща на невидимостта. Бях слязла толкова надолу във вътрешността на земята, че той трябваше да измине стотици стъпала зад мен, преди да ме открие, макар да притежаваше зрението на цяла армия. Въпреки дарбата му все още бях скрита от погледа му, защото бе казано, че смъртта трябва да затвори очи, когато влиза във водата, а аз бях влязла в цистерната; кладенецът бе толкова дълбок, че според някои бе бездънен и стигаше до центъра на земята, обратно към основния камък в Йерусалим, където бе започнало сътворението.

Водата ни спаси и ни защити от бушуващите над нас пламъци и от хищните ръце на смъртта. Тичахме надолу по стъпалата, останали без дъх в мрака, докато тя вилнееше над главите ни, преди да влезем във водата, сякаш бяхме риби, защото нашите хора бяха сестри и братя на тези създания. Така успяхме да оцелеем, докато другите бяха обречени да загинат.

В Александрия утрините са бледи, въздухът е толкова влажен, че прилича на свят от вода, преди слънцето да успее да пробие с жълтите си лъчи светлина. Виждам пристанището, докато приготвям за закуска черен чай, сусамови сладки, сочни портокали, нарязани на четвъртинки. В обора си имаме три черни кози, няколко овце зад оградата, бяло магаре, което е толкова бързо, че вдига огромни облаци червен прах, когато тича. От време на време в града има размирици и нападения срещу хора от нашия народ, но ние оцеляваме.

Арие и Йона играят в градината след уроците си, крият се сред тръстиките край езерото, когато чаплите идват да се хранят. Един бял женски ибис си хареса фонтана ни. Стои на тънкия си крак и пие вода, повдигайки глава към небето. Може би тези, които оставихме зад нас, ни посещават под формата на това създание, защото то ни наблюдаваше внимателно и със състрадание.