Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Детето, което бе моето сърце, се разплака. Развих плаща си и я подадох на Йаел, както й бяха дала и книгата със заклинания. Извадих дървената кутия, която бе дошла с мен чак от Египет, онази, която майка ми заключваше с ключ във формата на змия. Понякога като малка си мислех, че змията ще оживее в дланта ми. Вътре се намираха съставките, които пазех за най-лоши времена: кожа от черна усойница, която спи между скалите, пепел от огъня, на който бе принесен в жертва гълъб, стрит лапис лазули, въжета, завързани в сложни възли. Всички тези неща бяха предназначени да създадат цяла мрежа за защита. Взех това, което ми бе нужно. Щях да намеря децата си на площада, след това щях да отида при Елеазар. Паниката се разля в мен, защото знаех, че независимо какво правех, в този ден щях наистина да се удавя. Това бе съдбата, която ми бяха предрекли костите в кулата.

Йаел постави ръка на рамото ми, опитвайки се да ме спре. Каза, че е прекалено късно.

— Нима ти не би направила всичко за тези, които обичаш? — попитах я аз.

— Да, готова съм на всичко — отвърна тя. — Затова сега ти казвам: не отивай при него.

Веднъж ми бе обещала, че ще направи това, което я помоля. Напомних й го сега, докато й подавах последния плод, който бях запазила, нар — същия плод, който й бях дала при предишната ни раздяла. Тогава аз бях момичето, което се грижеше за нея в Йерусалим. Тя ме прегърна и може би двете щяхме да се разплачем, ако имахме време. Вместо това се отдръпнах и й казах какво искам от нея. Надявах се, че ще ми се подчини и сега, както ме бе послушала, когато бе малка. Ако видеше знак от гълъбите, трябваше да попита Ревка къде тя ме бе видяла за първи път такава, каквато съм. Трябваше да отидат там незабавно, без колебание.

Навсякъде цареше хаос. Опитвах се да си проправя път. Тези, които казват, че не можеш да видиш малах ха-мавет, грешат. Видях го да стои точно пред мен, дванайсетте му криле бяха почернели от огъня, безбройните му очи виждаха всичко, което бяхме, и всичко, което правехме. Бях уловена в прегръдката на мрака, оскърбление за сияйността на Бог. Трябваше да страдаме, да се изправим пред него, но аз не бях готова за срещата, докато не намерех децата си.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Бе нощта преди бягството на предците ни от Египет, нощта, когато започна смъртта ни. Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв калдъръмени улици, за да посрещнат смъртта заедно; децата стояха в редица, хлипайки. Десетимата екзекутори вършеха горестното си дело, обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Минах през Западния площад, после надолу по стъпалата към Северния дворец. Гърдите ме боляха, от мен все още се стичаха капки кръв, но продължих. Сред целия хаос чух кучето на дъщеря ми да лае. Затичах се, следвайки ехото на отчаяния звяр; избягвах хората, криех се в сенките, докато видях фигури близо до входа към малкото езеро, където някога се бе къпал царят — в студената вода, заобиколен от белите лилии, донесели от Александрия. Там, на стълбището, Амрам бе застанал зад дъщеря ми. Стрелите й се бяха разсипали край нея, а той я бе хванал през кръста и прерязваше гърлото й. Чу последното й стенание и се отдръпна. И тогава видя сребърния медальон на шията й. Свлече се до нея и я взе в прегръдките си, скръбта му бе безмерна, защото едва сега бе разбрал коя бе тя, воинът, който се бе сражавал до него и го бе спасил. Ридаеше за това, което бе направил, оплаквайки всичко, което бе умряло заедно с него.

Внезапно Адир се появи и се затича към Амрам. Синът ми нямаше копие или меч, само патерицата си, с която го нападна, защото бе видял как убива сестра му и сега стоеше в нейната кръв. Амрам се обърна и го прониза, после довърши работата си, като преряза с едно движение гърлото на момчето ми. Носеше молитвения си шал като всички избраници на смъртта, дрехата, която трябваше да бъде направена винаги от лен с една-единствена вълнена нишка, за да напомня на човека, който го носеше, за небето и за Божиите повели. Но шалът на Амрам изглеждаше кафяв от попилата в тъканта кръв.

Гледах всичко като в сън, сякаш го бях виждала и преди и бях дошла тук, за да стана свидетел, за да не бъдат сами децата ми в часа на своята смърт. Помолих се на Бог да ги прегърне, когато стигнат до Него, помолих се да влязат в сияйната Шехина.

Синът ми не бе воин, беше малко момче. Воинът в семейството ни бе дъщеря ми, жената, която не бе очаквала да я нападне някой, който я бе обичал толкова много.