Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Прибрахме се по стаите си, покрити със сажди. Красивото, тъмнооко момченце на Йаел бе спокойно; сякаш усещаше ужаса, който се бе стоварил върху нас, и не смееше да плаче. Поливахме главите си с вода от делва, за да не би някоя случайна искра да ни подпали. Кърмех дъщеря си и си спомнях как бащата на Нахара и Адир бе видял децата си едва десет дни след раждането им, какъвто бе обичаят на народа му. Едва сега осъзнах, че законът бе създаден не толкова, за да спестява на бащата гледката на сбръчканото бебе, а по-скоро, за да е сигурно, че това дете ще оживее. Да се привържеш към нещо, което ще умре, бе безсмислено за суровите хора от Моаб, защото те яздеха всеки ден редом със смъртта. Те знаеха, че плътта е нетрайна.

Сега щях да последвам техния закон и да задържа дъщеря си далече от очите на баща й, за да не обикне нещо, което щеше да загуби. Докато я притисках увита в плаща си, усещах как в гърдите ми бият две сърца. Но никое създание не може да има повече от едно сърце. Знаех, че едната от нас ще оживее, а другата ще умре. Простенах при мисълта, че няма да чуя как детето ми ме нарича „мамо“.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, което бяхме строили със собствените си ръце, докато те бяха прокървили, докато не остана нито едно дърво в полето, се разцепи под ударите на тараните им, калта се разпръсна на всички страни, стволовете на бадемовите дървета се разцепиха и се превърнаха в прах. Хората ни бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, вълната от войници, които преминаваха стената, кръвопролитието, мъченията и смъртта в деня на най-големия ни празник. Елеазар дойде на площада. Всички се бяхме събрали там, призовани от овнешкия рог, който обикновено ни викаше за молитва. Проправих си път през тълпата, въпреки че все още се чувствах зле от раждането и носех бебето увито под плаща си. Оставях следа от капчици кръв по камъните, които ставаха черни, когато падаха от мен — знамение, което разбирах добре.

От мястото, на което бях, в края на тълпата, виждах жените, чиито деца бях довела в този свят. Виждах дъщеря си с нейния лък, с полепнала по ръцете и краката й кал, и сина си, съсипан от битките, още преди да е станал мъж, и целия си измъчен и тъжен народ, и мъжа, когото обичах от първия миг, в който той дойде при мен.

— Решихме да не следваме римляните, а единствено Бог. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на живота на Цион. Бяхме последната крепост на нашата вяра и както Бог ни отдаде тази чест, сега е наш ред да му покажем, че сме заслужили милостта му и да умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват при думите на Бен Яир. Някои май искаха да се опитат да избягат. Но имаше и огромно ядро от верни воини, които жадуваха за свобода и нямаше да обърнат гръб на своя водач.

— Когато утрото настъпи, врагът ще дойде за нас и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор дали да умрем с чест, в прегръдките на любимите си хора. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените от двете ми страни се разплакаха. Изпитах огромна жал към Елеазар, че трябваше да каже тези думи.

— Направихме всичко, за да спечелим свободата си, и не можем да спрем сега. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен, защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и вкусът на тяхната победа ще е горчив. Няма да могат да отделят главите от телата ни и да ги хвърлят на гарваните.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около нас бяха благословия, защото тътенът им заглушаваше звуците на агонията и скръбта.

— Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство. Искате ли да бъдат играчка на дивите зверове, да бъдат изтезавани с огън, бичувани и поробени? Да побързаме. Да избегнем злодеянията, на които са способни само хората. Предпочитаме смъртта пред тези страдания. Нека си отидем от този свят свободни, заедно с жените и децата си. Нека историята запомни, че сме избрали сами как да живеем и как да умрем, избор, който направихме от самото начало. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, превърна се в ад. Сякаш бяхме влезли направо в месец Ав, времето, когато скръбта на народа ни пламтеше, когато Бог поставяше вярата ни, честта и убежденията ни на изпитание.