Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Кой може да каже точно кога стената на Ирод се пропука, злочестия миг, в който падна първият камък? Валеше, но когато дъждът спря, гръмотевичните удари продължиха. И тогава разбрахме, че не са гръмотевици, а стенобойната машина, която блъскаше неуморно по стената. Стояхме и гледахме как Бог ни изоставя и после направихме най-доброто, на което бяхме способни. Настана хаос, докато мъжете тичаха като полудели през площада, за да издигнат нова стена. Братовчед ми искаше да я построим зад стената, която легионът разбиваше; трябваше да я направим от кал и трева, за да се огъва под ударите на стенобойната машина, а не да се разпада на пух и прах. По време на буря крехките, но жилави стръкове трева устояват на яростта на ветровете, които съсипват дворците на царе. Всички се втурнахме да строим стената, защото нямаше човек, който да не е обзет от ужас. Дори Йехуда, момчето от есеите, и моят син, Адир, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Валеше дъжд и имаше много кал, цели езера от нея; тя изсъхваше бързо на слънцето, и образуваше втората стена. Дори децата бяха покрити с кал и се лутаха между нас, независимо от стрелите, които подпалваха покривите и предизвикваха пожари в градините ни.

Всичко се случваше като насън. Видях дете, обхванато от пламъците, да умира в ръцете на майка си, и мъже, които се отказваха от живота си, без да се оплакват. Видях легиона да се надига срещу нас като метален звяр, без сърце и душа, докато стената от кал се тресеше, макар че все още не падаше, защото бе по-здрава от построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца. Видях Ангела на смъртта да прелита над любимата ми дъщеря и да докосва с длан сияйната й плът, докато тя вдигаше лъка си, за да стреля срещу враговете ни. Видях призраците на тези, които бяха убити в пещерата на есеите, да вървят по пътеката между скалите като черни кози, а душите им се носеха над тях. Братовчед ми се откъсна от тълпата, когато осъзна колко много бяха загинали в тази битка. Последвах го и го открих да хлипа в градината ми.

В този миг разбрах, че пророчеството, което ми бяха показали костите в кулата, се сбъдва. Те бяха предсказали, че ще се удавя — точно както ме бе предупредил жрецът, когато бях малка и скочих във фонтана в градината на майка ми. Само че се давех не във вода, а в собствената си кръв.

Нощем сънувах детето, което носех в себе си. В сънищата ми тя се появяваше във вода, очите й бяха отворени, защото това бе нейната стихия, както и моята. Ако бе писано всички да умрем, исках да съм сигурна, че детето ми първо ще излезе на този свят, преди да влезе в отвъдния. Това бе единственият начин, за да й дам име и да й осигуря път към небесата, за разлика от неродените души без име, които щяха да се лутат между световете без посока до края на вечността.

Знаех, че дъщеря ми трябва да се роди, защото скоро нямаше да има свят, който да я приеме.

Сварих чай от седефче, който предизвикваше помятания, и бързо изпих пълна чаша. Чаят щеше да доведе детето ми, преди да му е дошло времето. Обикалях стаята си, докато Адир, Йехуда и всички, които имаха някакви останали сили, работеха усърдно, за да възстановят щетите по втората стена. Повиках Йаел, защото тя бе обещала да ми помогне, когато имам нужда от нея. Тя остави Арие на грижите на Ревка и ми донесе кошница с тор от гълъбарника, за да го сложим в огъня. Бях й показала как да помага при раждане и сега щеше да доведе дъщеря ми в този свят.

Застанах над дима, за да се разтвори утробата ми. Йаел бе приседнала на пода с подгънати крака, олюляваше се напред и назад и напяваше името на безкрайния, докато то образува една-единствена буква в устата й, звук толкова древен, че никой мъж не може да разбере смисъла му. Втренчих се в статуетката на Ашторет на олтара. Бях я взела от стаята на майка ми, увита в ленена тъкан, заедно с книгата й с магически рецепти.

Всичко, което имах, ми бе дадено от майка ми. Всичко, което знаех, го знаех благодарение на нея. Но бях готова да го жертвам за моята дъщеря.

Направих излияние с маслиново масло пред Ашторет и се намазах с масло от нар и с аромата на лилии в нейна чест. Бяха последните капки. Знаех, че няма да има повече. Спомних си лилиите до фонтана в градината на майка си. Представих си ги тук, сякаш бяха израснали между черните и бели мозайки на пода в стаята ми. Мислех само за тях, докато в един момент виждах пред очите си единствено невидимите цветчета, а останалият свят изчезна. Напъвах се с всички сили и се стараех да не вдигам шум, за да не ни чуе някой. Хапех дланта си, докато потече кръв. Независимо от времето и обстоятелствата, все още бях жива и щях да създам нов живот.