Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Моят възлюбен бе казал на хората ни, че римляните ще се оттеглят, щом разберат, че няма да се предадем и обсадата няма да ни сломи. Имахме достатъчно провизии, за да издържим; щяхме да гладуваме, но бе възможно да оцелеем година или дори две на равномерни дажби. На Рим щеше да му писне от нас и щяха да решат да използват силата на легиона другаде, където щеше да бъде по-полезен. Сега, когато рампата се издигаше толкова високо до западния склон, братовчедът ми вече не говореше такива неща и не ни даваше напразни надежди. Ангелът на смъртта има хиляди очи и никой човек не може да избяга от погледа му. Има истории за хора, които яздили цяла нощ, за да избегнат съдбата си, само за да стигнат в най-отдалеченото селище и да открият, че Ангелът ги чака там, защото той знае крайната цел на жертвата, преди самият ездач дори да е помислил за нея. Малах ха-мавет ще разбере намеренията му, независимо колко бързо беглецът ще пришпорва коня си, дори той да е лекокрил като жребеца на мъжа ми, великия Леба, чието сърце бе равно на сърцата на хиляда коне.

С Елеазар отидохме до цистерната след падането на мрака, без да се интересуваме кой щеше да ни обвини в греха на прелюбодейството. Смъртта гледаше към нас, но и ние отвръщахме на погледа й, дори когато затваряхме очи. Във водата мълчаливо прегърнах любимия си; той трепна, защото бе ранен, но не се бе погрижил за раната си. Исках да намажа разреза със самтар, но той ми каза, че няма време. Щом го чух, се разплаках, както в онзи ден в Йерусалим, когато бе отишъл да ми купи шишенцето с аромата на лилии. Тогава се видяхме за последен път, преди да ме извика в тази планина. Сега щях да го загубя отново.

— Недей — каза ми Елеазар, когато се разплаках. — И за това нямаме време.

Бе закоравял от годините на битки. Когато го срещнах, бе още момче, сега бе убил толкова много хора, че кръвта не можеше да се изчисти от ръцете му. Но сълзите все още го разстройваха и му напомняха, че всички сме човешки същества. Страданието на света тежеше на раменете му. Изтрих сълзите си, защото той така искаше. Винаги изпълнявах желанията му, не защото бях задължена да го правя, а понеже бях стигнала до дълбините на сърцето му и знаех кой е той и колко много страда. Когато го погледнех, не виждах жестокото лице, с което се сблъскваха враговете му, нито силните ръце и мощен гръб на воина, който носеше броня и желязо по себе си, а младия мъж до кладенеца, който ме бе видял такава, каквато съм. Той бе прозрял истинската ми същност под рисунките, издълбани в тялото ми.

Елеазар събра косата ми и я повдигна, за да ме целуне по гърлото. Без амулетите си не бях защитена. Почувствах, че изгарям. Вярвах, че с него съм в безопасност. Той, който бе толкова жесток на бойното поле, все още бе някогашното момче, което жадуваше толкова силно за мен, че нито жена му, нито баща му, нито законите на Йерусалим успяха да го задържат далече. Прошепна ми, че предпочита да прекараме малкото останало ни време в прегръдките си. Нека не говорим, нека загърбим проблемите си, нека легнем заедно и забравим за света. Нека бъдем само ти и аз.

Римляните щяха да ни открият, както правеха пчелите; щяха да ни връхлетят и солта щеше да падне от кожата ни. Щяхме да бъдем голи и безпомощни пред тях, както бяхме сега един пред друг.

Когато се събудихме от неспокойния си сън, открихме, че рампата от западната страна на планината вече е почти завършена. Бе студен ден, влажен и син. Вече бяхме в месец Нисан, в който народът ни празнуваше своята свобода. Щом отворихме очи, рампата ни посрещна, сякаш винаги си е била там, появила се като с магия, по-реална от планините, които стояха пред нас, откакто Бог ги бе сътворил.

В същия ден от пустинята се надигна прах — от изток пристигнаха група пътници. Видях, че много от плащовете им са сини. Бяха от народа на бащата на Нахара и Адир, номади от хълмовете на Моаб. Носеха всякакви подправки и стоки от Петра и бяха дошли да предложат помощта си на римляните, с които имаха сключен мирен договор. Когато забелязах тези мъже, сърцето ми трепна, защото знаех колко сурови бяха и колко трудно беше да ги победиш.

Косата ми бе влажна от нощта в цистерната, ръцете ме боляха, защото цяла нощ бях прегръщала мъжа, който винаги ме напускаше, докато спях. Събудих се на ръба на кладенеца, до дълбоката вода, прах от мазилката бе полепнал по кожата ми и бях сама. Въпреки наедрелия ми корем, продължавах да съм слаба. Мъжът, който бе мой съпруг в Моаб, щеше да забележи, щеше да ме нахрани със смокини и фурми, защото той смяташе, че слабата жена е като слаб кон, неспособен да язди през хълмовете на неговата страна. Той ме обичаше, макар че никога не ми го каза.