Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Хората говореха, че при набезите си навън нашите воини избивали жени и деца. Кълняха се, че нямали избор, че всичко се правело в името на истинския Израил и този, чието име не изговаряхме на глас, Аз Съм Онзи, който Съм . Но войната бе променила всички и заради тези промени повечето от нас загубиха лев, истинското си сърце — особено когато предаваха Бог с делата си и сами се уверяваха, че постъпват така, както е нужно.

— Да не би да ми носиш съобщение от дъщеря си? — попита ме Амрам.

Азиза бе отблъснала този воин, без да му даде обяснение за внезапната си студенина, и болката му бе очевидна. Тя отказваше да говори с него и, изглежда, бе загубила всякакъв интерес.

— Неин пратеник ли си? — попита ме отново той.

Използва думата малах, която означаваше не само „пратеник“, но и „зъл ангел“. Може би това бе неговият начин да я нарече шед, зъл демон, както я бяха наричали мнозина преди. А може би смяташе, че съм призовала ангелите на отмъщението да се изсипят върху него и че моето неодобрение е накарало Азиза да се извърне от него.

Йаел ни гледаше от площада. Носеше протрит сив плащ, прекалено голям за нея. Дойде при нас, притеснена от поведението на брат си.

— Шира не е виновна за постъпките на дъщеря си — напомни му тя внимателно.

— Значи вината е моя, така ли? — каза Амрам с гневен тон. — Защото тя вече не желае да ме вижда.

— Бъди търпелив — предложи Йаел. — Тя може да се върне при теб.

Амрам се наведе да хвърли поглед към хаоса под нас.

— Нямам време да чакам.

Йаел забеляза кошницата, която носех. Погледна ме замислено, после попита брат си дали можем да излезем навън, за да съберем билки по хълмовете.

Амрам поклати глава; това не бе позволено.

— Не и днес.

— Братко мой — закачи го Йаел, — трябва ли да ти припомня как спеше като малък с палец в устата и се боеше от скорпиона в коридора?

— Йая — поклати глава той, но се усмихна против волята си. — Не мога да те пусна.

— Ще внимаваме — обеща тя. — Някои неща е писано да се случат — чух я да шепне на Амрам. — Ще потърся билка, която да ти донесе късмет.

Той все още бе неин брат и се вслушваше в молбите й. Поговори с пазача, който ни пусна да излезем. Дневната светлина се бе източила в дълги сенки, които ни позволиха да се притиснем до скалите и да продължим незабелязано. Исках да съм сама, но сега нямах избор. Вероятно бе добре, че Йаел щеше да ме придружи, защото тя бе научила заклинанията, които знаех от майка си, и нямаше да изпита страх от това, което трябваше да направим.

Минахме заедно по билото на хълма, после се спуснахме във влажната котловина между две пещери. Веднъж, когато събирах билки наблизо, бях забелязала няколко ароматни розови цветя, полюляващи се на крехки зелени стъбълца. Това бяха дивите братовчеди на рододендрона, цветето, което няколко пъти майка ми бе посочвала в Александрия, за да ме предупреди за силата му. Листата и корените на рододендрона бяха забранени, но често се ползваха в направата на фармака за любов или отмъщение. От всички части на това отровно растение цветовете бяха най-силни.

Вървяхме приведени и се ослушвахме внимателно, калта се плъзгаше под краката ни. Тук, между скалите, бяхме защитени от вятъра. Сякаш се намирахме в съвсем друг свят, в който можехме да си припомним красотата на пустинята. Наближаваше Празникът на безквасните хлябове и слънцето бе силно за сезона. Търсех цветовете на рододендрона; когато ги откриех, нямаше да е необходимо да ги варя или приготвям, защото растението бе част от сътворението. Заклинанията и амулетите не бяха достатъчни, за да защитя любимия си. Трябваше ми отрова.

Вдигнах ръка и махнах на Йаел да се наведе и да чуе ехото, което отекваше наблизо. Под никога неспиращия шум от строежа на римляните, от лопатите и кирките, се чуваше жуженето на пчелите. През пролетта те често се появяваха по тези хълмове, идващи от Египет, за да се възползват от последното разцъфване на пустинята преди настъпването на жегата. Последвахме звука до паднало дърво, от чиито хралупи капеше жълт мед — някои го наричат дебас, други манна. Храната на пчелите често бе единственото спасение за тези, които се скитаха из пустинята, харесвана и от хора, и от зверове. Но този мед бе различен, защото бе събран от смъртоносните розови цветчета, растящи в котловината; дори малка хапка би подлудила човек за часове, дори за дни.

Свалих плаща си и помолих Йаел да отстъпи назад. Не се боях от ужилванията на пчелите, понеже бях посипала кожата си със сол, така че да не се впуснат към мен, щом бръкнех в дупката за восъчната пита. Войниците от легиона, които щяха да опитат от този покварен мед, щяха да изгубят ума си. Когато вечерта се спуснеше и воините ни излезеха, легионерите нямаше да могат да различат дали сънуват, или наистина ги нападат. В объркването си щяха да бъдат като опиянени от вино мъже и нямаше да могат да изтеглят мечовете си.