Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

В този миг тя беше вече до лъва. Той лесно можеше да я нападне, но не помръдна. Опашката му трепна леко, нищо повече. Йаел пристъпи още по-близо. Виждах ги смътно през плътната мъгла. Едно жестоко създание, кална вода, жена, която не се боеше. Може би защото някога бе ухапана от лъв, си мислеше, че вече е защитена, както този, който е ужилен веднъж от пчели, никога повече няма да пострада от техните жила.

Никой в римския лагер не обръщаше внимание на лъва, почти не го бяха хранили от пристигането си. Бе получил само едно магаре за цялото това време. Държаха се зле с него, вече почти умираше от глад, оставяха го да стои без закрила от парещото слънце по цял ден, нямаше къде да избяга от проливните дъждове. Бе изпълнил мисията си — да ни изплаши, и сега го бяха изоставили. Гарваните приближаваха все повече, но той не можеше да ги достигне. Кози, елени и овце се печаха на огньовете на войниците, но лъвът не получаваше дори кокалите и огризките им.

Звярът не помръдна, когато Йаел наближи, дори не трепна. Може би не я разкъса, защото бе откъснат от тази земя, насилен, унижен, неспособен да се държи като лъв. Или може би защото и той чакаше пратеник.

Тя бе достатъчно близо, за да отключи месинговата ключалка, която свързваше нашийника на животното с веригата му. Не помръдвах, не дишах. Представях си, че след това той ще се втурне срещу нея и ще видя как Йаел умира пред очите ми. Вместо това лъвът се изправи. Взираше се в нея с жълтите си очи, по-скоро любопитен, отколкото жесток. Може би смяташе, че е от неговия вид, лъвица, която щеше да го последва в бягството му. Или пък се чудеше дали не сънува, защото сънят на лъва сигурно беше такъв — свобода в нощта, ръце, които отключват веригите, планините, които се простират пред него.

Йаел повдигна ръце, както правим, когато пускаме гълъбите да полетят. Лъвът се впусна да бяга през долината и изчезна сред скалите, сиво-кафявата му козина го скри като с плащ от очите ми.

И тогава разбрах, че съм станала свидетел на чудо. Изчаках на мястото си, отправих молитва за благодарност, с възродена вяра, докато най-смелият воин сред всички нас се връщаше в планината, невидим за всички под сивия си плащ, но сияещ в мрака, ярка звезда в очите на Бог.

Воините ни излязоха тази нощ и откриха легионерите натровени, полудели и полузаспали, защото бяха смесили отровния мед с вино и си бяха направили питие. Нашите хора убиха колкото можаха, преди виковете на избиваните да събудят останалите легионери. Воините от Масада обаче вече се катереха обратно по скалите. Неколцина загубиха живота си и бяха върнати в крепостта на раменете на другарите си. Поне имахме телата им и можехме да ги приготвим за погребение. В Йерусалим отнасяхме мъртъвците си в пещерите на нашите предци, после година по-късно събирахме костите им и ги поставяхме в каменни костници. Тук нямахме време за подобни ритуали. Въпреки че римляните ни засипваха с огнени стрели, ние се събрахме на площада, за да изпеем жалейните си песни, да разкъсаме дрехите си и да оставим мъртъвците да преминат в отвъдното.

По средата на оплакването някои от нас погледнаха надолу към долината. Видяха, че лъвът бе освободен от римските окови и се бе върнал сред планините на Юдея. Разнесоха се викове и крясъци. Хората се събраха на тълпи, озадачени, чудеха се дали е бил Гавраил, най-безмилостният от ангелите, който ни бе пратил това знамение, защото със сигурност никой човек не би дръзнал да доближи до лъва.

Римляните все още продължаваха да строят бялата си рампа и тя се издигаше по-високо и по-високо. Заливахме ги с врящо масло, мятахме върху им камъни, стрели, но те продължаваха, машини за смърт, решени да постигнат победа. След няколко седмици разстоянието бе толкова малко, че вече ни нанасяха огромни щети. Всеки ден губехме хора и някъде пламваха пожари. Каквото и да унищожаваха с камъни и огън, ние го изграждахме отново с ръце, но хората не ни достигаха и навсякъде около нас имаше руини. Сега вече никой не смееше да напуска крепостта, нито да се разхожда по стената. Криехме се от вятъра. Навсякъде цареше мълчание. Отчаянието се разнасяше от човек на човек по-бързо от треска.

Когато Елеазар дойде при мен тази вечер, не ми каза нищо. Въпреки че думите винаги ни бяха свързвали, сега не бяха достатъчни, за да ни спасят. Под нас имаше непрекъснато движение, ускоряващо се с всеки ден, все по-решително и по-брутално. Напомняше ми как пчелите могат да създадат цели градове за една нощ в своите кошери. Същото важеше и за легиона. Бяха шест хиляди, сега се бяха събрали десет хиляди. Римляните бяха като безкраен рояк. Не можеш да ги победиш, нито да им избягаш. Единственият начин е да сложиш сол по кожата си, въпреки че може да те боли от това, и да се покриеш с плащ, за да можеш да изчезнеш.