Холи Блек - Тайната на Лусинда

Мелъри и Саймън пропълзяха в библиотеката след Джерард.

— Откъде започваме? — попита Саймън и се огледа.

— Ти се заеми с писалището — каза Мелъри. — Джерард, ти вземаш тази лавица, а аз — онази там.

Джерард кимна и се опита да избърше праха от първата лавица. Заглавията му изглеждаха все така странни, както при предишните посещения в библиотеката: „Физиогномоника на крилете“, „Въздействието на люспите върху мускулатурата“, „Отровите в различни части на света“, „Някои подробности за драконите“. Първия път, когато видя книгите, Джерард изпита особено чувство на страхопочитание. Сега нямаше и следа от него. Чувстваше се измамен. „Книга за духовете“ беше изчезнала, Малчо го мразеше, а прачичо му Артър не беше такъв, за какъвто го смяташе. Цялата магическа тайнственост около Артър Спайдъруик беше измама. Джерард бе разочарован от чичо си, както от всичко останало.

Джерард погледна портрета. Артър Спайдъруик вече не му беше симпатичен. На портрета той беше със здраво стиснати тънки устни, а бръчката между веждите му явно се дължеше не на тревога, а на досада. Още тогава е планирал да напусне семейството си, помисли си Джерард.

Усети буца в гърлото и преглътна. Глупаво беше да плаче, но сълзите напираха в очите му и не можеше да ги спре.

— Ти ли си правил тази скица? — попита Саймън откъм писалището. — Браво! Много прилича на татко.

Джерард преглътна и избърса лицето си с ръкава на ризата. Надяваше се брат му да не разбере, че е плакал.

— Просто я хвърли — каза той.

— Но защо? — учуди се брат му. — Наистина е хубава.

Джерард си помисли, че решението да се научи да рисува беше още една глупава идея и му донесе само неприятности в училище — обвиниха го, че вместо да внимава, се разсейва с разни драскулки. Той пристъпи към писалището, скъса рисунката и я смачка.

— Момчета, елате тук! — прекъсна мислите му Мелъри.

Тя държеше няколко рула хартия и два метални тубуса.

— Погледнете.

Мелъри коленичи на пода и започна да развива рулата. Момчетата клекнаха до нея. На единия лист имаше карта — скицирана с молив и оцветена с акварел. Беше картинна карта на околностите на имението. Някои местности не съответстваха съвсем точно — сега имаше повече къщи и повече пътища, но все пак повечето места си бяха като днес и лесно се разпознаваха. На картата обаче имаше няколко бележки, които ги слисаха.

Част от гората зад къщата беше обградена с кръгче, а в кръгчето имаше надпис.

— „Територия, обитавана от тролове“ — прочете Саймън.

— Ех, ако имахме тази карта малко по-рано! — възкликна Мелъри. — Нямаше да налетим на оня кошмарен трол.

По протежение на част от пътя, близо до една стара кариера, беше написано „Джуджета???“, докато високо дърво, недалече от къщата, беше обозначено категорично — „Горски духчета!“.

Край хълмовете, които се намираха близо до къщата, имаше много странна забележка. Разкривеният почерк говореше, че е писана набързо: „14 септември. Пет часа. Да занеса останките от книгата“.

— Дали „книгата“ не означава „Книга за духовете“, справочника на Артър Спайдъруик? — подскочи Джерард.

Мелъри поклати глава.

— Би могло, но знаеш, че когато ние дойдохме в имението, „Книга за духовете“ все още беше тук.

— Спомня ли си някой кога беше изчезнал Артър Спайдъруик? — попита Джерард.

Саймън вдигна рамене.

— Може би леля Лусинда ще си спомни.

Мелъри се изправи.

— Така, да видим какво се получава. Първи вариант: Артър Спайдъруик е офейкал оттук и въобще не е отишъл на срещата. Втори вариант: Артър е отишъл на срещата и никога вече не се е върнал. Нещо му се е случило.

— Трябва да покажем тази карта на леля Лусинда — каза Джерард.

— Картата не доказва нищо — поклати глава сестра му. — Само ще я разстрои още повече.

Джерард се намръщи.

— Но може би баща й изобщо не е имал намерение да ги напуска. Не мислиш ли, че леля Лусинда има право да знае това?

— Хайде да отидем и сами да проверим за какво става дума — предложи Саймън. — Да последваме картата и да видим къде ще ни отведе. Може да намерим някаква следа, която ще ни помогне да разберем какво се е случило.

Джерард се колебаеше. И на него му се щеше да тръгнат, но в същото време го глождеше подозрението, че това с картата може да е някакъв капан.

— Ако тръгнем по тази карта, ще направим най-най-най-голямата глупост! — прекъсна мислите му Мелъри. — Особено пък след като предполагаме, че там някъде си, където ще отидем и ние, с чичо Артър се е случило нещо лошо.