Холи Блек - Тайната на Лусинда

— Това ли е всичко, което искаш да ни кажеш?

— Не, съвсем не — поклати глава пхукът.

— Е, какво тогава? — Джерард усети, че се вбесява и губеше търпение.

— Онова, което авторът не знае, може да запълни цяла книга — каза пхукът.

Закатери се нагоре по дървото и след малко изчезна сред клоните.

Мелъри, Джерард и Саймън слизаха бавно по отвъдния склон на хълма. Гората все повече се сгъстяваше.

Беше много тихо. Насекомите бяха изчезнали, сред клоните на дърветата не се чуваха птици. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе шумоленето на тревата и пукането на съчките под краката им.

Стигнаха до малка кръгла поляна, заобиколена отвсякъде от дървета. В средата й растеше висок трънлив храст, а около него бяха поникнали в кръг едри отровни гъби с червени гугли на бели петна.

— Олеле! — каза Джерард. — Магьоснически кръг! Сега загазихме.

— Да се махаме! Бързо! — подкани ги Мелъри.

Но когато се извърнаха, дърветата се залюляха, клоните им затрепкаха и започнаха да се увиват един около друг, сплитайки се в жива непроходима преграда от клони и листа, която обкръжи горската полянка.

— Помощ! — извика Мелъри. — Какво става?

Точно пред трите деца сплетените клони на дърветата се разделиха и през зората се отвори пътека. На нея стояха три необикновени същества — двама мъже и една жена. Те пристъпиха напред и излязоха на поляната. Бяха високи колкото Мелъри, със загоряла от слънцето кафеникава кожа, изпъстрена с дребни лунички.

Жената беше много красива. Имаше ябълково зелени очи, а край раменете и слепоочията й грееше зеленикаво сияние. В дългите й разбъркани коси бяха сплетени зелени листа.

Покрай челото на единия мъж се извиваха малки рога. Той държеше като жезъл висока тояга с причудливи чепове и извивки.

Третият елф беше с гъста червена коса, в която бяха сплетени червени горски плодове. От двете страни на главата му стърчаха големи шушулки. Кожата му беше кафява, изпъстрена с червени петънца.

— Елфи! Това са елфи, нали? — възкликна Саймън.

— Много отдавна никой не беше минавал по пътеката — каза зеленооката жена, все едно не бе чула Саймън. Говореше рязко, явно бе свикнала да й се подчиняват. — Досега успявахме да заблудим всеки, който би могъл да попадне в тази гора, и го отклонявахме от пътя към нея. Но сега тези три човешки деца са тук. Тревите не са ги заблудили. Как е станало това?

— Книгата е в тях — пристъпи напред червенокосият елф. — Ако не беше в тях, нямаше да останат на пътеката, нямаше и да стигнат до тук.

После червенокосият елф се обърна към трите деца.

— Аз съм Лоренгорм. Ще сключим сделка с вас.

— Каква сделка? — попита Джерард. Надяваше се, че гласът му не трепери. Елфите бяха красиви, но лицата им не изразяваха нищо друго, освен мрачна решителност, която плашеше Джерард.

— Вие искате вашата свобода, а ние искаме книгата на Артър Спайдъруик — каза елфът с жезъла и пристъпи напред.

Джерард видя, че рогата му всъщност са листа.

— Свобода? — попита Мелъри. — Не сме ли свободни?

Елфът вдигна ръка и с жестока усмивка посочи дърветата, които обграждаха поляната.

— Виждате ли това? Ако не ни дадете книгата, ще останете наши гости толкова дълго, че гостоприемството ни ще ви се стори кошмар.

— Артър Спайдъруик не ви е дал книгата. Защо искате ние да ви я дадем?

Елфът с жезъла се намръщи.

— Ние отдавна знаем, че хората са жестоки, но в миналото поне бяха невежи. Сега нещата се промениха. За да се защитим от вас, вече трябва да пазим в тайна своето съществуване.

Червенокосият Лоренгорм също се навъси.

— Хората не заслужават доверие — каза той и в очите му блеснаха гневни светкавици. — Вие изсичате горите, отравяте реките, убивате грифините в небето и морските дракони в моретата. Представяте ли си какво може да направите, ако знаете всичко за нас?!

— Но лично ние никога не сме направили нищо лошо! — възкликна Саймън.

— Освен това днес никой не вярва във фантастични същества. Никой не вярва, че има феи, елфи, троли, духове — каза Джерард. — Никой от нормалните хора не вярва, че съществувате, значи не може да ви направи нищо лошо.

Лоренгорм се засмя горчиво.

— Оцелелите елфи са толкова малко, че наистина е трудно да се повярва, че съществуваме. Ние сме принудени да живеем в редки, полуизсечени от хората гори, а скоро и тях няма да ги има.