Холи Блек - Тайната на Лусинда

— Тази карта е много стара, Мелъри. Правена е толкова отдавна — успокои я Саймън. — Какво толкова може да ни се случи?

— Това са най-често изричаните предсмъртни думи — отсече сестра им, но замислено проследи с пръст извивката на хълмовете в картата.

— Единственият начин да научим нещо, е да отидем там — каза Джерард.

— Е, добре! Може да хвърлим един поглед — въздъхна Мелъри. — Но само докато е светло. И само при едно условие: при първото странно и необичайно нещо веднага се връщаме. Обещавате ли?

— Обещаваме! — усмихна се Джерард.

Саймън започна да навива картата на руло.

— Обещаваме! — включи се и той.

За огромна изненада на Джерард майка им разреши да се поразходят. Първоначално тя отказа, но тримата се развикаха, че ги държи затворени в къщи и в един глас обещаха, че ще се приберат преди мръкване. Майка им въздъхна, изгледа предупредително Джерард и накрая ги пусна.

Мелъри взе тренировъчната си сабя, Джерард сложи в ученическата си раница една нова тетрадка, а Саймън донесе от библиотеката стара мрежа за ловене на пеперуди.

— За какво ти е това чудо? — попита го Мелъри, докато прекосяваха „Дълак Драйв“.

— За да ловя ъ-ъ-ъ… неща — отвърна Саймън.

— Какви неща? Имаш предостатъчно животни.

Саймън не каза нищо.

— Ако домъкнеш в къщи още нещо, ще нахраня с него Байрон!

— Хайде, стига — прекъсна я Джерард. — Накъде да вървим сега?

Саймън разгледа картата, после посочи:

— Натам.

Тримата започнаха да изкачват стръмния хълм. Тук-там по склона бяха пръснати дървета. Растяха нарядко, между малки площадки с трева и големи каменни блокове, покрити с мъх. Известно време се катереха мълчаливо. Джерард си помисли, че ще е хубаво някой ден да дойде тук, за да порисува, но после си спомни, че реши да не рисува вече.

Към върха на хълма наклонът намаля и дърветата станаха повече. Саймън внезапно се обърна и ги поведе обратно надолу по хълма.

— Какво правиш? — попита Джерард. — Къде отиваме?

Саймън размаха картата.

— Това е пътят.

Мелъри също кимна, сякаш беше съвсем естествено да се разхождат нагоре-надолу по стръмнината.

— Сигурен ли си? — спря Джерард.

— Сигурен съм! — отговори Саймън.

В този миг подухна лек ветрец и на Джерард му се стори, че чува хоров смях. Идваше измежду тревите в краката им. Джерард се спъна и едва не падна.

— Чухте ли? — ослуша се той.

— Какво да чуем? — Саймън се огледа уплашено.

Джерард пак се ослуша. Беше сигурен, че преди малко чу смях, но сега наоколо цареше мъртва тишина.

След малко Саймън отново смени посоката. Тръгна обратно нагоре и надясно. Мелъри сговорчиво вървеше след него.

— Сега пък накъде? — учуди се Джерард.

— Престани да ме питаш! Знам какво правя! — сопна се Саймън.

Изкачваха се отново към върха на първия хълм. Това беше добре, но се движеха под такъв ъгъл, че нямаше да излязат на мястото на срещата на Артър, отбелязано на картата.

Мелъри вървеше без дума да каже, а това раздразни Джерард толкова, колкото малоумните зигзази на Саймън. Имаше нужда от „Книга за духовете“. Опита се мислено да разлисти страниците й, за да намери някакво обяснение на странното поведение на Саймън и Мелъри. В съзнанието му изникна смътен спомен. В книгата май пишеше нещо за хора, които се губят, макар и близо до дома си…

Джерард рязко спря и бързо разрови тревата наоколо. Един висок бурен неочаквано отскочи встрани.

— Скитаща трева! — възкликна момчето и едва сега разбра защо само той забелязва, че вървят в грешна посока. — Саймън! Мелъри! Обърнете пуловерите си наопаки! Вижте, моят е наопаки. Обърнете и вашите!

— Не, няма! — заинати се Саймън. — Знам пътя. Защо трябва винаги да ме командваш?

— Духовете се опитват да ни заблудят! — изкрещя Джерард.

— Тия не ми минават! — опъна се Саймън. — Този път ти ще правиш това, което аз кажа. Имаш нужда от малко разнообразие.

— Добре, Саймън, само си обърни пуловера!

— Няма! Не разбра ли какво ти казах? Няма!

Джерард се хвърли върху брат си. Сборичкаха се и паднаха на земята. Джерард се опита да смъкне пуловера на Саймън, но той плътно притискаше ръце до тялото си и зарева като магаре.

— Спрете! И двамата, спрете веднага! — Мелъри едва успя да ги отдели един от друг.

След това за огромна изненада на Джерард, тя седна на гърба на Саймън и светкавично смъкна пуловера му. Едва сега Джерард видя, че сестра му вече е обърнала своя червен пуловер. Сега сръчно обърна и пуловера на Саймън и без да се церемони, отново го нахлузи през главата му.