Холи Блек - Тайната на Лусинда

Едно от духчетата, облечено в поличка от бодливо зелено семенце, долетя и пусна на одеялото до Саймън парченце от някакъв плод. Джерард се стресна — увлечен в разказа на леля Лусинда, беше забравил за елфите. Плодът ухаеше на свежа трева и мед. Под тънката му кожичка се виждаше червена сърцевина. Леля Лусинда се вторачи в него и устните й затрепериха.

— Това е за теб — прошепна на Саймън малкото духче.

Саймън взе плода и започна да го разглежда.

— Нямаш намерение да го изядеш, нали? — попита Джерард, а устата му се напълни със слюнка.

— Разбира се, че няма — отвърна Саймън, но очите му блестяха лакомо. Той приближи плода до устните си, като продължаваше да го върти и да го оглежда. Преглътна.

— Саймън, недей! — пристъпи към него Мелъри.

— Само една хапка. Една малка хапчица няма да ми навреди — тихо каза Саймън.

Внезапно леля Лусинда стрелна ръка и изтръгна плода от ръката му. Светкавично го напъха в устата си и блажено затвори очи.

— Какво правиш? — викна вбесено Саймън. Гласът му трепереше от гняв. После трепна, сякаш се събуждаше от сън, и се огледа объркано. — Какво става? Какво се случи?

Джерард погледна леля си. Ръцете й трепереха, макар че ги стискаше здраво в скута си.

— Те нямат лоши намерения — каза изтощено тя. — Просто не могат да разберат, че тези плодове пораждат у нас пагубен копнеж. За тях те са просто храна.

Джерард погледна елфите. Изобщо не беше сигурен какво разбират и какво не разбират. Той не им вярваше.

— Е, деца, сега разбирате защо къщата е толкова опасна. Трябва да я напуснете. Трябва да накарате майка си да ви повярва и да ви отведе. Ако продължавате да живеете там, духовете ще мислят, че книгата е във вас и няма да ви оставят на мира.

— Но книгата наистина е в нас — каза Джерард. — Заради нея дойдохме тук. Искахме да те разпитаме за нея.

— Не! Не е възможно! — извика леля Лусинда.

— Възможно е. Разгадахме указанията от тайната библиотека и я намерихме.

Леля Лусинда дишаше тежко.

— Джерард, тя мисли, че трябва да се отървем от книгата, не виждаш ли? — каза Мелъри.

— Ако книгата е във вас, трябва да напуснете къщата. Незабавно! Разбирате ли какво ви казвам? — Леля Лусинда се взираше в тях с нарастващ ужас.

— Книгата е тук. Ето я. — Джерард дръпна ципа на раницата и извади увитата в хавлиена кърпа книга. Разви я.

„Книга за духовете“ не беше в кърпата. Джерард гледаше слисано един стар, оръфан екземпляр на „Рецепти за микровълнова печка“.

— Ти си я откраднала! — бавно се обърна той към Мелъри.

Хвърли раницата на пода и скочи към сестра си.

Джерард притискаше лице към прозореца на колата и се опитваше да скрие, че плаче. По бузите му се стичаха горещи сълзи и се размазваха по студеното стъкло.

Всъщност той не успя да удари Мелъри. Саймън беше сграбчил ръцете му и го държеше, докато Мелъри се мяташе вбесено и крещеше, че не е взела книгата. Майка му явно беше чула олелията, защото връхлетя в стаята и ги измъкна навън с безброй извинения към медицинската сестра и дори към леля Луси, която сестрата бързо натъпка с упойващи хапчета.

По пътя към колата майка му изсъска, че има истински късмет, щом хората от клиниката не са го затворили при лудите, защото там му било мястото.

— Джерард… — прошепна Саймън и сложи ръка на рамото на брат си.

— Какво искаш? — едва отлепи устни Джерард, без да се обръща.

— Може Малчо да е взел книгата, а?

Джерард се извърна като ударен от електрически ток. В мига, в който чу какво казва Саймън, разбра — това е истината. Точно така. Кражбата на книгата беше най-гадният номер на Малчо и най-гадното му отмъщение.

Джерард почувства как стомахът му се свива. Защо не се сети сам за Малчо? Защо се нахвърли върху Мелъри? Защо пак позволи гневът да го обсеби? Понякога се ядосваше така, че се плашеше от себе си, главата му сякаш се изпразваше и той не знаеше какво прави.

Когато се прибраха, Джерард се измъкна от колата, но не влезе в къщата, а седна на стъпалата на задния вход. Мелъри приближи и седна до него.

— Не съм я взела аз. Повярвай ми.

— Вярвам ти — каза Джерард, забил поглед в земята. — Мисля, че е бил Малчо. Извинявай.

— Мислиш, че Малчо е взел книгата, така ли? — изненада се сестра му.

— Саймън се сети — призна Джерард. — И е прав. Малчо непрекъснато ми прави номера. Този е най-гадният от всички досега.

Саймън също седна на стълбите до Джерард.