Холи Блек - Тайната на Лусинда

— Защо да не затворим този прозорец, госпожице Спайдъруик? — каза сестрата и се промуши покрай нощното шкафче, отрупано със стари снимки и всевъзможни джунджурии. — Ще настинете.

— Не! — сякаш излая леля Лусинда и сестрата спря толкова рязко, че за малко да падне. После старицата продължи с по-мек тон. — Оставете прозореца както си е. Имам нужда от свеж въздух.

— Здравей, лельо Луси — обади се неуверено майката на Джерард. — Помниш ли ме? Аз съм Хелън.

Старата жена кимна.

— Разбира се, че те помня. Дъщерята на Мелвина. Само че си доста по-стара, отколкото те помня.

Джерард забеляза, че майка му не остана доволна от тази забележка.

— Това са синовете ми — близнаците Джерард и Саймън — представи ги тя. — А това е дъщеря ми Мелъри. Живеем в твоята къща и децата искаха да се запознаят с теб.

Леля Лусинда се намръщи.

— В къщата? За вас е опасно да живеете в къщата.

— Ние направихме някои ремонти — успокои я майка им. — Виж, децата ти донесоха курабийки.

— Добре — каза старицата и изгледа чинията с курабийки, сякаш беше пълна с хлебарки.

Джерард, Саймън и Мелъри се спогледаха.

— Никога не яде, докато има хора край нея — изсумтя сестрата, без да се притеснява, че леля Луси може да я чуе. — Хич не се мъчете да я убеждавате, голям инат е.

Леля Луси присви очи.

— Аз не съм глуха, скъпа!

— Няма ли да опиташ поне една? — настоя госпожа Грейс и подаде чинията на леля Лусинда.

— Страхувам се, че не мога, не съм гладна — отказа старата жена.

— Може ли да поговорим отвън, в коридора? — прошепна майка им на сестрата. — Нямах представа, че положението й е все така тежко.

Тя остави чинията на нощното шкафче. После двете със сестрата излязоха навън.

Джерард намигна на Саймън. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото беше очаквал — поне десетина минути можеха да останат насаме с леля Лусинда.

— Лельо Луси, когато каза на мама, че къщата е опасна, нямаше предвид самата сграда, нали? — започна бързо Мелъри.

— Ти говореше за свръхестествените същества… — каза Саймън.

— На нас можеш да кажеш. Моля те! — намеси се и Джерард. — Ние сме ги виждали.

Леля им се усмихна, но усмивката й беше тъжна.

— Точно така, имах пред вид свръхестествените същества — каза тя и потупа с ръка одеялото близо до себе. — Елате, елате и тримата. Седнете по-близо и ми разкажете какво точно се случи.

Джерард, Саймън и Мелъри се настаниха на леглото на пралеля си Лусинда. Изпитваха огромно облекчение, че най-после някой ги слуша и им вярва, но това не беше достатъчно. Дали леля им знаеше защо свръхестествените същества ги преследват заради „Книга за духовете“?

— Видяхме гоблини, един трол и един грифин — добросъвестно започна да изброява Джерард.

— Пропусна Малчо — допълни Мелъри, взе си една курабийка и отхапа. — Видяхме и Малчо, макар да не знаем дали е богърт или брауни, дали е лош или добър домашен дух.

— Малчо ли? — Леля Лусинда хвана ръката на Мелъри. — Не съм го виждала от сто години! Сигурно си е все същият. Всички те винаги са си все същите, нали? Как е Малчо? Все така, предполагам…

— Ами… Не знам — обърка се Мелъри.

Леля Луси посегна към чекмеджето на нощното шкафче и извади поизтъркана зелена торбичка, избродирана със звезди.

— Малчо я обичаше много.

Джерард взе торбичката и надникна в нея. Вътре блещукаха сребристи пластинки, стъклени и мраморни топчета, няколко мъниста.

— Негови ли са? — попита той.

— О, не — отвърна леля му. — Мои са, или по-точно бяха мои, когато бях малка. Обичах да играя с тях. Ще ми се сега да ги дам на Малчо. Бедното създание! Останало е съвсем само в оная стара къща. Сигурно много се радва, че вие сте там.

Малчо изобщо не ни се радва, помисли си Джерард, но не каза нищо.

— Артър Спайдъруик ли беше баща ти? — попита Саймън.

— Да. Беше… — отвърна леля Лусинда и въздъхна. — Видяхте ли картините му в къщата?

Те кимнаха.

— Той рисуваше добре. Правеше реклами за газирани напитки и дамски чорапи. За мен и Мелвина изряза хартиени кукли. Имахме огромна кутия с такива кукли, с най-различни тоалети за всеки сезон. Какво ли е станало с тях?

— Може би са на тавана — предположи Джерард.

— Всъщност няма значение къде са. Татко отдавна го няма и не съм сигурна, че искам да ги видя.

— Защо? — учуди се Саймън.

— Защото ще ме върнат към миналото. А не искам да си спомням за него. Сигурно не знаете, че татко ни изостави. — Тя сведе поглед към слабите си ръце. Те трепереха. — Един ден излезе да се поразходи и никога вече не се върна. Мама каза, че е знаела, че той ще ни напусне.