Холи Блек - Тайната на Лусинда

Саймън примигна и се огледа удивено. Лицето му се удължи.

— Господи! — зяпна той. — Къде сме?

Над главите им екна силен смях.

— Повечето не стигат толкова далече. Или пък толкова близо, зависи — изврещя писклив глас.

Едно странно същество се беше настанило в клоните над тях и ги оглеждаше.

Тялото му беше като на маймуна, с кафеникавочерна пъстра козина, с дълга опашка, увита около клона, на който седеше. Вратът му беше обрасъл с гъста лъвска грива от дебели косми, но лицето беше заешко, с дълги уши и мустаци.

— От какво зависи? — попита Джерард.

Не знаеше дали трябва да се страхува от странното създание.

В този миг то неочаквано метна глава назад, после напред.

Джерард отскочи.

Мелъри измъкна шпагата си и я насочи напред.

— Не мърдай! — извика тя.

— Не може да бъде! Животно със сабя! — примигна съществото, отново замята глава и се ококори. — Сигурно не е в ред! Шпагите отдавна са излезли от мода.

— Ние не сме животни — каза Джерард.

— А какво сте тогава?

— Аз съм момче. А това е… Ъ-ъ-ъ… Това е сестра ми. Момиче.

— Не е момиче. Къде му е роклята?

— Роклите отдавна не са на мода — обясни Мелъри с убийствена ирония. — Е, ние отговорихме на твоите въпроси. Сега е твой ред. Ти какво си?

— Черното Куче на Нощта — наду се от гордост съществото, затвори едното си око и се втренчи в тях с другото. Веднага след това отново замята глава нагоре-надолу и започна да сипе водопад от думи. — Или магаре. Или кукумявка. Или може би просто дух.

— Какви ги дрънка? — слиса се Мелъри. — Това същество, каквото и да е то, е ужасно глупаво!

— Мисля, че това е пхук — колебливо каза Джерард. — Да, сега си спомням. Те са с подвижни, променливи форми.

— Опасни ли са? — попита Саймън.

— Много — каза пхукът и закима енергично.

— Не съм сигурен — отвърна тихо Джерард, след това се обърна към съществото. — Тук сме, защото търсим някакви следи от нашия прачичо.

— Загубили сте своя чичо! Нима? Каква небрежност! — завика пхукът.

Джерард въздъхна. Пхукът изглеждаше доста смахнат.

— Всъщност чичо го няма отдавна. Повече от седемдесет години. Но ние все пак се надяваме да разберем какво се е случило с него.

— Всеки може да живее толкова дълго. Само трябва да внимава да не умре. Но доколкото знам, хората живеят по-дълго в плен, отколкото на свобода в диво състояние.

— Какво? — изохка Джерард, защото не разбра нито думица.

Пхукът важно продължи:

— И как ще го намерите? Когато някой търси нещо, трябва да е сигурен, че иска да го намери.

— О, не, нямам сили за повече поучения! Този идиот никога не отговаря направо — хвана се за главата Мелъри. — Предлагам да го зарежем и да продължим нататък.

— Да го питаме поне какво има нагоре по долината пред нас — предложи Саймън.

— Ами опитай, той веднага ще ти отговори — завъртя очи Мелъри.

Саймън не обърна внимание на подигравката й.

— Бихте ли ни казали, моля, какво има по-нататък? Ние се движехме по картата, но подвижните треви ни върнаха назад.

— Щом тревата се движи, всяко момче, което и да е то, може да се окаже приковано на мястото си. Понякога за сто години, понякога и за повече — каза пхукът. — Що се отнася до момичетата, те не могат да правят изключения от момчетата.

— О, моля те, Саймън! Моля те, не го насърчавай да говори още! — извика Мелъри.

— Елфи — прекъсна я рязко пхукът и я изгледа косо. Изглеждаше обиден. — Ще ми кажете ли направо дали ще ви отговоря направо, ако ви насоча направо към елфите?

— Какво искат елфите? — попита Джерард.

— Искат, каквото вие имате, а имат, каквото вие искате — отвърна пхукът.

Мелъри изпищя и запуши уши.

— Не мога повече! Не мога да го слушам! Обещахте, че ще се върнем, ако се появи нещо ненормално, а този откачалник е повече от ненормален!

— Но не е лош. Виждаш, че не е опасен. Хайде, Мелъри, нека да идем още малко нататък. — Джерард погледна към хълмовете.

— Не знам… — колебаеше се Мелъри. — Ами онези мърдащи треволяци? Ами това, че се загубихме? Става опасно.

— Но пхукът каза, че елфите имат онова, което търсим.

— Може би наистина сме близо до целта, Мел. Да продължим още малко! — помоли и Саймън.

Мелъри въздъхна.

— Цялата тая работа не ми харесва, но може и да сте прави. Добре, да вървим.

Тримата тръгнаха надолу по хълма.

— Чакайте! Върнете се! — извика след тях пхукът. — Трябва да ви кажа нещо важно!

Те се извърнаха.

— Какво има? — попита Джерард.

— Они, бони, мони! — изрече пхукът с прецизно произношение.