Петър Бобев - Жрицата на змията

Всички се надигнаха. Огряна от студения пламък на луната, извисила шия, пореше вълните Свещената анаконда. Очите й светеха. Устата й фучеше тежко.

Девойката скочи от мрежата си, притича до брега. Плесна с ръце.

— Почакай, Кезалкохатли! — заговори ласкаво тя. — Не се сърди, че те оставих! Забравих те в щастието си. Но не мога да те взема. Отвъд Скритата река е опасно за тебе. Там са белите мъже. А те имат тръби, които бълват мълнии. Ще те убият, Кезалкохатли. Там твоята сила не струва нищо. Върни се назад! Почакай ме! Твоята жрица пак ще се върне. Пак ще те храни. Пак ще плуваме заедно в реката. Пак ще гоним кайманите. Върни се де!

Дали чу гласа й, дали го разбра, или само нейната близост го успокои, огромното чудовище отпусна глава, престана да съска, после се гмурна под вода и изчезна.

Атлиан се върна замислена.

— Аз съм и с вас, и с тях. Не мога без вас, не мога и без тях. Мъчно ми е за всички. Мъчно ми е и за моя стар Кезалкохатли. Не ми се смейте! За вас той е чудовище. За мен, доскоро — най-верният приятел.

Боян и Джексън мълчаха, разбираха мъката й. Само Утита спеше спокойно в хамака си.

Дълго тримата лежаха с отворени очи и се вслушваха в звуците на дишащата джунгла, докато накрай умората ги надви.

Събуди ги пеещата статуя, която отново приветствуваше със звучния си псалом победата на светлината. Пътниците наскачаха, сгънаха хамаците, закусиха и се качиха в лодките. Към обяд стигнаха делтата на Скритата река. Амазонките ги преведоха през най-тихия ръкав, потулен зад една броеница от гористи островчета. И неусетно се озоваха в Амазонка. Познаха я по мътнокафявата вода, тъй различна от кехлибарената прозрачност на Скритата река.

Там водачките им ги напуснаха. Дотук стигаше тяхната граница. Нямаха право да се мяркат по Голямата река, където някой можеше да ги види, да ги проследи, да открие тайната на Свещения град.

Раздялата и тук стана все тъй мълчаливо и тихо, както на брега до Мъртвата гора. Амазонките свиха назад, а пътешествениците се спуснаха по реката. Тогава чуха първата гръмотевица. Те вдигнаха очи. От запад, отдето пъплеше ленивата река, над зеления хоризонт на джунглата се надигаше един черен облак. Той нарастваше бързо, застрашително. Светкавици прорязаха смраченото небе. Гръмотевиците зачестиха, сляха се в непрекъсващ тътен. Бурята връхлиташе така, както всяка стихия тук край екватора — изненадващо, с изключителна мощ. Дъждът придойде като бяла стена и ги обля. Сякаш не дъжд, а ревящ водопад. Притъмня. Такъв зловещ мрак! Реката вреше, настръхнала като стъклена четина от шибащите струи. Бреговете изчезнаха зад водната завеса. А мълниите не спираха да разсичат небосклона, привързали зловещия облачен свод към гората с огнени лиани.

Пътешествениците свърнаха към брега. Трябваше да се скрият от побеснялата природа. Изведнъж Утита посочи на запад. Реката вече прииждаше, връхлиташе в грозен заплашващ прилив, който се блъскаше в бреговете, къртеше дървета и храсти и ги понасяше върху кипящия си гребен.

Хората нямаха време да наблюдават разрушителната мощ на стихията. Оглушали от нейния грохот, ослепели, онемели, те гребяха лудо. По-бързо! По-бързо! Вълната ги догонваше.

Така не видяха тичащите индианци, водени от Фернандо и Жак, които бързаха да ги настигнат по брега. Прелетяха край тях, отминаха, напрегнали до скъсване мускули. Ето вмъкнаха се в някакво заливче, спряха в плитчината. Скочиха направо в тинята и помъкнаха нагоре тежката пирога.

В тоя миг вълната налетя. Тя блъсна Утита, удари главата му в кила на лодката и го понесе. Но Боян го хвана навреме. Водната маса ги отмъкна надолу. Боян гребеше отчаяно с една ръка, без да изпуска другаря си. Гребеше задъхан към брега, срещу коварното течение, което го отвличаше навътре, към клокочещия талвег. Водата го натика в някакви коренища, като пещера, уплетена от жилави сталактити. И отдолу, от черния мрак, под тази мрежа го стрелваха ту оттук, ту оттам двойки огнени зеници. По-сближени, по-раздалечени. Крокодили! Малки и големи! Още по-големи! Чудовищни!

Но водата запрати срещу тях двамата давещи се тъй бързо, че хищниците останаха изненадани. Преди те да се решат да нападнат, Боян се хвана в някакъв наведен клон и с последни сили изтегли индианеца на сушата, Утита лежеше в безсъзнание. Но жив. Дишаше. Сърцето му биеше. Изглеждаше само зашеметен от удара. Отдолу разочарованите влечуги грухтяха недоволно, блъскаха се, опитваха да ги достигнат. Светещите зеници ту приближаваха, ту се килваха назад, когато огромното туловище се свлечеше обратно по хлъзгавата тиня.