Петър Бобев - Жрицата на змията

Утита слушаше почтително. Но не разбираше интереса на своя бял брат към тези позеленели метални късчета. Обясняваше си донякъде слабостта на белите към златото. То поне лъщеше. А тоя неугледен бронз! Да не би пък тъкмо той да е богът на белия му брат?

— Добре! — реши внезапно Боян. — Цял живот да остана тук, пак няма да изуча всичко. Да вървим!

На площада се срещнаха с Доналд Джексън. Оттам се запътиха към дома на девойката. В четвъртития двор, ограден с жилищните помещения, се чуваше някакво приглушено квакане. Атлиан, която излезе да ги посрещне, каза:

— Жабата предупреждава. Ще вали. Голям дъжд. Не днес. Може би не и утре. Но ще вали.

Тя вдигна едно захлупено гърне и отдолу се показа отвратителното земноводно, голямо колкото заек, с два остри рога над опулените очи.

— Жив барометър — пошегува се мисионерът.

— Индианците говорят друго — намеси се Утита. — Рогатата жаба не само познава времето. Тя прави времето. Тя заповядва на дъжда, заповядва и на засухата. Затова и се молят да прати дъжд. Или да спре дъжда, когато е валяло дълго.

— А ако не ги послуша? — подметна Боян.

— Тогава я шибат с пръчка.

Боян се усмихна. Но не толкова на индианската наивност.

— Ново сходство — обърна се той към Джексън. — Край Нил жабата е била символ на плодородието. А плодородието зависи от водата, от наводненията. Преди разливанията на Нил жабите се раздвижват. Очакват любимата си влага… В моята страна пък съществуваше поверие, че убитата жаба докарва дъжд. И тук също. Жаба — и плодородие.

После тръгнаха. Минаха през изхода, който започваше от Храма на змията, а след тях от подземието се източи цялото население на града, дошло да ги изпрати.

Атлиан, Джексън, Боян и Утита влязоха в една голяма пирога, натоварена е хранителни припаси. Край тях се поклащаха още двадесетина пироги, заети с въоръжени амазонки, охраната им.

Атлиан запита индианеца:

— Взе ли кока?

И се бърна да обясни на баща си и на Боян:

— Амазонките не тръгват никъде без свещените листа. Те дават божествена сила. Правят ни издръжливи, неуморими, непобедими.

Боян кимна с глава.

— Коката е позната на всички индианци в Андите. Познавало я е и племето на Кон Тики, когато е предприемало морските си походи. Защото тя има и друго свойство — който я дъвче, може да пие морска вода.

Атлиан потвърди уверено:

— Тайната на коката им е разкрита от нашите прадеди.

Но се поправи бързо:

— По-точно, от строителите на Свещения град.

Всичко беше готово за отплаването. Изпращачките чакаха в почтително мълчание. Атлиан се изправи. Вдигна ръце.

— Ние ще се върнем — каза тя уверено. — Аз съм все още амазонка. И моята дума ви стига. Ще се преборим с проклятието. Ще махнем магията от кръвта ви. Тъй обещава моят баща, Магьосникът на живота.

После седна.

От брега отговори новата Върховна жрица:

— Атлиан, ти си от друга кръв, но си наша сестра по сърце. Ти никога няма да ни измамиш. Амазонката говори само истината. Белите досега са лъгали нашия народ. Винаги са го лъгали. Тъй гласят преданията…

Тя замълча. Боян и Джексън гледаха недоумяващи.

— Но сега вече е друго — доизказа се тя. — За пръв път от нашия град тръгват бели мъже, които не са взели нито един къс от жълтия метал. Ни зрънце. Това говори много. То значи, че твоите другари са различни от другите бели мъже. Затова вярваме и на тях. Където и да отидете, знайте, че тук, в Свещения град, има един злочест народ, който е сложил съдбата си във вашите ръце.

След тези думи тя вдигна длани и се поклони. Целият народ коленичи.

Атлиан даде знак за тръгване. После и тя се изправи в пирогата с прострени ръце и наведена глава. Тримата мъже натиснаха веслата. Лодката се хлъзна надолу, следвана от почетния си ескорт. Брегът със струпаното множество изостана назад. Скри се зад първия завой.

Девойката се отпусна на пейката с овлажнели очи.

— Аз съм амазонка. Амазонките са сурови, коравосърдечни. А едва се сдържах да не заплача.

Джексън я погали по косата.

— Жанет! Разделяме се за тяхно добро.

Слънцето приличаше тъй, както припича на екватора, но навесът от палмови листа им пазеше сянка. Можеше да се диша, можеше и да се гребе. Пирогите се хлъзгаха безшумно по реката, като плашеха цялото водно население. Кайманите, анакондите и костенурките бягаха към бреговете. Игуаните ги гледаха от клоните като вкаменени малки динозаври. Птиците излитаха с шумни плясъци. Само водосвинките оставаха на местата си и ги следяха с тъпи, безизразни погледи.