Петър Бобев - Жрицата на змията

— Добри момчета сте вие — рече Фернандо, след като се нахрани. — Дочакахте ме. Ще ви възнагради богато.

И се изтегна доволно сред дебелия мъх.

— Сега да поспим! Капнал съм!

Камюс запита:

— Какво ще правим? Няма ли да се върнем пак в града?

Бразилецът се надигна.

— Защо ще се връщаме?

Камюс се наежи. Заговори по английски да не ги разберат индианците:

— За златото! За какво друго сме тръгнали?

Другарят му се усмихна многозначително.

— Фернандо вече поумня. Няма защо да се трепе и да мъкне сам плячката. Тоя път ще изчакаме нашите приятели да ни я донесат наготово. Ние само ще им я грабнем.

Камюс го гледаше смутен.

Сметнал, че не му вярва, Фернандо добави:

— Те се сприятелиха с амазонките. Но няма да останат вечно там я. Ще се върнат. И как мислиш ти? С празни ли ръце? Само идиот може да напусне Златния град без злато. Ще минат оттук с препълнени лодки. Тогава Фернандо ще им покаже какво умее.

Той се разсмя самодоволно и се обърна настрана да спи. Не забеляза как го гледаше Машингаши, как голямата му уста шепнеше беззвучно:

— Червени маймуни! Тъй ли? Машингаши не забравя!

Доналд Джексън обхождаше с дъщеря си града. Най-малко два часа прекара при балсаматорките, които подготвяха тялото на Върховния жрец и мумията на неговата любима за бъдещия живот. Ако не беше гласът на дълга, който го зовеше към болните момчета, навярно не би се отделил оттук целия ден. Защото той беше първият съвременен лекар, който присъствуваше на този загадъчен обред. Тайната на балсамирането за него вече не беше тайна. Джексън следеше внимателно как почистваха вътрешностите на трупа, как го киснеха в отвара от билки, как приготвяха балсама от пчелен клей и варени корени за намазване на превръзките, които щяха да омотаят мумията, преди да заеме трона си в Залата на вечността.

Тук, във влажната джунгла, в която дори гьонът мухлясва за един ден, беше нужно много по-голямо майсторство, отколкото в сухия климат на Египет или в прохладата на Перуанските Анди, където почиват инкските мумии. Повече майсторство, повече усилия и главно повече време.

Джексън често бе мислил преди, опитвал бе да си обясни някак произхода на тсантсите. Кой бе подсказал на шуарите, на тия първобитни хора, без никакви научни познания, умението да запазят от тление човешката плът? Тсантсата — всъщност това е една малка мумия.

Едва тук той прозря. Те бяха видели, подражаваха на други, на съвършени майстори-балсаматори. Внушавано им бе, че са низши и нямат право да запазват своите тела. Затова по сложните и безсмислени пътища на примитивната си религия те бяха изопачили първоначалния смисъл на този ритуал, бяха го превърнали в зловеща самоцел, в своеобразно отмъщение. Те пак балсамираха враговете си, за да се наслаждават по-дълго на отмъщението си. Джексън чувствуваше, че ходът на това странно превръщане не му беше съвсем ясен. Но беше уверен в едно — и мумиите на Свещения град, и тсантсите на шуарите безспорно имаха общо начало.

Още по-зает от него беше Боян Симов. Той влезе вчера в бронзовата библиотека и вече не излезе. Там му донесоха вечерята, там спа, там закуси. Когато отведеше баща си при някое момче, Атлиан тичаше при любимия си, разчиташе му надписите върху старите позеленели плочки, даваше му първите уроци по сложната атлантска писменост, тълкуваше му преданията на тайнствения народ.

В туй време Утита подготвяше експедицията. Подреждаше припасите и оръжията, стъкмяваше слънчобрани над лодките.

Слънцето се бе издигнало високо, а той все не успяваше да откъсне другарите си от заниманията им. Най-сетне, изгубил търпение, индианецът влезе при улисания археолог.

— Утита казва така: ако белият брат мисли да остане в Слънчевия град, ще остане и Утита. Но ако не иска — трябва да тръгва веднага. Жабата с рога предрича дъжд, голям дъжд. Тогава не може да се пътува.

Боян остави бронзовия ръкопис.

— Ех, приятелю, ако знаеше какво богатство е това! Ако знаеше…

Личеше, че все още е напълно под властта на невероятните си открития. Той гледаше с неловка усмивка към Утита, обясняваше му внимателно, а всъщност говореше сам на себе си.

— Защо наистина писаните редове трябва да бъдат безусловно хоризонтални? Защо не вертикални като китайските? Но и те страдат от същия недъг. Прекъсват се. Погледът ги оставя и се връща в началото на следващия ред. А виж тук! Не е ли по-смислено? Такива са и микенските надписи със спирални редове. Очите ги следват неотклонно, докато свърши цялата плочка. Някакво своеобразно предимство.