Петър Бобев: Жрицата на змията

Обядваха в лодките. После продължиха пътя си.

Вечерта ги свари при пеещата статуя. Всички слязоха на брега, накладоха огън, навечеряха се и разпънаха хамаците по дърветата. На брега останаха да бодърствуват само стражите. Над главите им се усмихваше, огряна от лумналите пламъци, огромната каменна глава. Усмихваше се мъдро и благосклонно. А в реката се оглеждаше новата луна. Светлата й пътека се чупеше в хиляди искри, сякаш не лунни отражения, а рог на изобилието, от който бликаше порой от сребърни монети. В настъпилата тишина като че ли се чуваше звънът на рукналото сребро. Отгоре, по гигантските върхари, грееха лунните лъчи. Те обливаха всеки клон, всеки лист, стичаха се надолу като фосфорна роса, попиваха в мрачните усои. Милиони светулки се виеха из въздуха. Или може би това не бяха светулки, а оживелите искри на лунните отражения. Гъстите дебри на селвата вече не изглеждаха тъй черни. Огрени от литналите искри, те светеха с призрачна светлина.

— Каква красота! — пошепна Боян.

В същия миг нейде наблизо проехтя писъкът на сдавена от ягуар жертва.

— Да! — потвърди от своя хамак Доналд Джексън. — Недействителна, замайваща красота! Амазония би била раят на земята, ако преди това не беше станала адът.

Той притвори очи.

— Не говоря за жестокостта в природата, за нейните безмилостни закони. Това са си нейни закони — законите на джунглата. Говоря за друго, за хората, за нещастните туземци — ограбвани, изтласквани от нас, белите, в най-глухите пущинаци, озлобявани, изтребвани от глад и болести. Само две от познатите ми болести не се срещат тук — рак и апандисит. Само две…

След кратко мълчание той се обърна към Боян:

— Отдавна се каня да искам извинение от тебе. Но все така се случваше. Все не ми се удаваше случай.

— Извинение? — запита Боян. — А за какво?

— Усъмнил се бях в тебе. Не само в тебе. Никому не вярвах преди това. Тук идват само такива като Фернандо и Камюс. Знаех, белите носят само ракия, робство и болести. За тях индианците са работни животни, от които се печели. А за мен — бедни души, които трябваше да приобщя към вярата. За тях — само тела за работа, за мен — само души без тела. Затова пречех на белите да се заселват по тия краища. Направо ги пропъждах с грубостта си. А когато не можех аз да изгоня някого, правех живота му невъзможен, подбуждах индианците да не търгуват с него, да не му стават носачи, да не му дават храна…

Боян кимна с глава.

— Така помислих и аз. Неслучайно ме зарязаха носачите на Синия бряг. Бях много ядосан…

Джексън продължи:

— Нямаше да ти позволя никога да стигнеш целта си, ако не беше споменал за русата девойка. Аз и преди това знаех за жените-господарки. Та кой по тези места не е чувал за тях? Чувал бях за града им и за несметните му богатства. За себе си бях решил да не пусна бял човек до тоя град. Защото само думата „злато“ влудява хората. Аз знаех какво правят нашите сънародници, какво са правили през вековете за злато. Колко кръв, колко зло! Бях дал обет пред себе си да предпазя тоя непознат народ от алчността на моята раса.

Боян го гледаше мълчаливо. Неговата суровост, дръзката му грубост, която преди му изглеждаше като човекомразство, сега изведнъж доби друг смисъл. Мрачното му лице се оживи, засвети с любов. Значи — не омраза, а любов. Любов към слабия, към потиснатия. И величие — величието на неосъзнатия, скромен подвиг.

Боян се пресегна и му стисна ръката.

— Вече ми става ясно защо и тогава не можех да ти се сърдя. Нещо ме възпираше, укротяваше гнева ми.

Джексън продължи:

— Аз знаех, че амазонките са червенокожи жени. Знаех, че живеят усамотено и не желаят никой да идва в града им неповикан. Уважавах тяхното желание. А не съм се замислял за произхода им. Не съм археолог, нито антрополог… И изведнъж ти заговори за русата девойка. Бях потресен. Сред индианците няма русокоси. Девойка — на възраст като моята Жанет. И красива, каквато беше нейната майка. Нима можех да остана повече тук? Забравих бога, забравих дълга си. Станах само един обикновен баща, злочест баща, който диреше детето си…

Той се усмихна виновно.

— Ето това е изповедта на стария изповедник. Намерих детето си. Спасих го от едни похитители… За да ми го отнеме друг похитител…

Боян се почувствува неловко.

— Но ние… — смънка той — нали ние ще бъдем пак заедно?

Джексън махна с ръка.

— Да не мислим сега! Има време.

Внезапно стражите край реката се развикаха:

— Атлиан! Атлиан!