Петър Бобев - Жрицата на змията

Най-сетне дъждът престана. Водната завеса се нацепи на отделни бисерни ресни, които изтъняха и се стопиха във влажните изпарения на реката.

Машингаши го бутна с ръка.

— Огън!

Фернандо скочи. Погледна нататък. На същия бряг, на километър-два по-надолу, мъждукаше светла точка.

— Това са те! — натърти Машингаши. — Канирса не пали огън. Няма да се издаде.

Фернандо се надигна.

— Време е за тръгване. Какво ще речеш, Машингаши? Ще успеят ли момчетата да удържат пирогите сега, да ни откарат дотам?

— Ще могат! — отвърна уверено помощникът му.

— Тогава да вървим!

Машингаши се поколеба.

— Момчетата искат да знаят — за какво?

Фернандо трепна.

— Пазарлъци, а? — изръмжа той.

Но се досети. Нищо не му струваше. Можеше да обещава всичко. На осъдените се изпълняват прищевките. А той ги бе осъдил.

— Ето какво! Тримата мъже на вас. За всяка тсантса по две пушки. Девойката за мен. Жива, непокътната. Всичко в лодката по равно.

Той се усмихна.

— Бива ли?

Индианците, които ги бяха наобиколили, измърмориха:

— Бива! Бива!

Само Камюс гледаше слисан.

— Какво рече? — запита той. — Какво ще правиш с мисионера, Боян и Утита?

Фернандо се озъби:

— Това си е моя работа!

— Не е само твоя! — изправи се Жак. — И моя! Защото съм с тебе!

Бразилецът изведнъж реши. Нямаше защо повече да крие от него. И Жак можеше да знае. Защото и той беше осъден.

— Е, как мислиш ти? — изсъска той насреща му. — Ще взема златото и ще ги оставя да си идат? Та после да се раздрънкат — и за мен, и за съкровището. Така ли?

Жак го гледаше настръхнал.

Фернандо отсече рязко:

— Те знаят много! Затова ще умрат. Всеки, който знае пътя за града, трябва да умре! Ще го намеря в дън земя! Няма да го пусна!

Жак Камюс извиси глас:

— Това няма да направиш! Няма! Разбирам да ги оберем, да им задигнем всичко. Но да ги убиваме — не! Не съм тръгнал с тебе да убивам. Не съм убиец!

Фернандо плю през рамо.

— Пале! Я да мълчиш, докато и на тебе не съм превил врата! И ти вече не си ми нужен. Не виждаш ли, че си ми в ръцете? Нищожество! Гадина!

После се обърна към индианците:

— Хайде! В лодките! И както се разбрахме — мъжете ваши, девойката моя!

В същия миг Камюс го ритна в коляното. Фернандо се стовари с вик на земята. Французинът се втурна надолу, скочи в една пирога и размаха веслото. Устните му мълвяха трескаво:

— Не! Няма да стана убиец! Няма! — Чу се гръм. Жак усети пареща болка в бедрото. Но не спря. Гребеше, гребеше. А вече отмаляваше, губеше сили, пред очите му се завъртяха червени спирали. Трябваше да издържи! Да стигне до тях. Да ги предупреди. Какъвто и да беше, крадец, измамник, колкото низко да беше паднал, но не и това! Не и това! Нямаше да стане убиец! Нямаше! Искаше злато, богатство. Искаше щастието на детето си. Ала не така. Не с убийство. Детето му ще го разбере. И ще му прости, че не му носи злато. Ще прости…

Течението на придошлата вода го увличаше навътре. Още отдалече той загреба към брега. А сякаш не се приближаваше до него нито с метър. Сякаш се бе впуснал не в познатата му мътна Амазонка, а в друга река, невиждана, нечувана. Река от катран. Като жива. Тя протягаше невидими пипала. Теглена го към средата, към бурния талвег, който клокочеше в безредни, блъскащи се вълни. Пред погледа му светлите спирали се завъртяха все по-лудо. Ушите му забръмчаха по-оглушително. Не! Това не беше ревът на наводнението. Не бяха светкавиците. Дали щеше да достигне брега? Нима напразно се бе пожертвувал? Сега нямаше право да унива, нямаше право да се откаже от борбата, да се предаде. Вече не се отнасяше само за неговия живот. Отнасяше се и за живота на другите. Той трябваше да ги предупреди, да ги спаси. Длъжен беше! Защото беше виновен, много виновен. Изостави ги, тръгна с Фернандо, съгласи се с измамата. Дали щеше да изкупи най-сетне вината си?

Треперещите ръце размахваха греблото отмалели. Сърцето биеше до изнемогване. Нищо! От него се искаше да бие, докато стигне брега. После можеше и да спре. Чак тогава щеше да получи това право.

И ето човешката воля надделя бездушната стихия. Катранените пипала се отлепиха от лодката, отпуснаха я от смъртната си прегръдка.

Дъното заора в тинята. Камюс се изправи, претърколи се на брега. Запълзя нагоре, към тлеещата жарава. Извика. Не го чуха. Какво правеха? Умрели ли бяха?

Той се дотътра до тях. Разпъди вампирите от шията на Джексън. Бутна с ръка Боян.

— Ставай!

Боян отвори с мъка очи. Надигна се.