Петър Бобев - Жрицата на змията

— Кезалкохатли! Приятелю!

Чудовището опита да вдигне глава. Напразно. По тялото му премина слаб гърч и замря. Отпуснатата глава натежа още повече. Кезалкохатли, чудовищният бог на атлантите, вдъхващият ужас и тъй послушен бог, беше мъртъв. Дивото му сърце беше спряло да бие. Дивото му вярно сърце. Вярно — до последния си удар. А на него Атлиан, суровата му жрица, простенваше тихо.

Моторницата, изпратена от Манаос, след като бе получено писмото на Боян, беше готова за отплаване. С нея щяха да заминат Атлиан, Боян и Камюс. Младият археолог беше обещал на французина една услуга, която нямаше да му струва много, а за нещастния баща значеше всичко. Беше му обещал да повика жена му и детето му в България, къде го негов приятел хирург щеше да извърши операцията, заради която Жак Камюс беше пропилял живота си.

Камюс не искаше да повярва, че някъде някой ще се съгласи да направи безплатна операция. Подозираше, че Боян ще поеме разноските и в себе си бе решил, каквото и да стане, в бъдеще да му се отплати. Но сега трябваше да приеме услугата. Трябваше да се преструва, че вярва малката му измама. Нямаше друг избор. Най-важното беше да помогне на детето си, по какъвто и да е начин. После щеше да мисли за отплатата.

Но така или иначе, с пари или безплатно — Камюс беше щастлив след толкова мъчителни години. Само една мисъл помрачаваше щастието му — мисълта за Фернандо Великолепния. Това, че още не се явяваше, не значеше нищо. Фернандо не прощаваше. Щеше да ги намери в дън земя. Макар изчезнал безследно, бандитът отравяше покоя на цялата мисия. Всеки новодошъл будеше подозрения, всеки шум стряскаше към самоотбрана.

Синовете на Утита и покръстените индианци на Джексън претърсваха околността, караулеха, пазеха денонощно. Нищо. Никакъв знак. И това именно мълчание, тази неизвестност смущаваха още повече обитателите на мисията, отравяха радостта, помрачаваха надеждите им. Дори и сега, преди тръгването.

Боян и Атлиан щяха да заминат за Рио де Жанейро, за да се свържат с научните институти и да организират международна експедиция от археолози и лекари-хемолози. Задача важна и отговорна. Те бяха убедени, че не ще бъде трудно да предизвикат интерес към такава експедиция. Достатъчно беше само да споменат думата „Атлантида“, за да полетят насам с моторници, с хидроплани, с хеликоптери стотици, хиляди хора. По-важно беше другото — цялата подготовка да се извърши в тайна, да не се позволи на авантюристите и престъпниците да преварят учените.

И — пак Фернандо! Дори да бе забравил заплахата си, дали се бе отказал от желанието си да обсеби богатствата на града? Дали не се тъкмеше и той за своя сметка да се отправи насам. Или вече се бе отправил с шапката си от главорези? Какво ще остане тогава от научните материали? Какви нови беди ще се стоварят върху нещастния измъчен народ?

А дали не ги дебнеше някъде надолу по реката, извън мисията? Той беше посвоему религиозен. Може би не смееше тук, в святото място.

Приятелите се бяха събрали в трапезарията на мисията: Доналд Джексън, дъщеря му, Боян Симов, Утита и Жак Камюс. За сбогуване, за последен съвет. Мисионерът мълчеше. Слушаше замислен, разровил с пръсти брадата си. Най-сетне той се обади:

— Сега чуйте и мене! Не ми е леко, но трябва да го кажа. То обръща живота ми наопаки. Преди петнадесет години го промени едно нещастие. Сега го променя едно щастие.

Джексън погледна със светнали очи дъщеря си и мъжа й. Боян и Атлиан се усмихнаха.

— Аз мислих много — добави той. — Мислих. За вас. За амазонките. За себе си и за моето място сред хората. Преди го виждах другояче. Бях отчаян човек. Дошъл бях да се погреба тук. Жив мъртвец, аз дирех други мъртъвци. Не виждах живия човек, мислех за душата му. Бях дошъл да задуша своята мъка. Очите ми бяха обърнати само отвъд. С живота не ме свързваше нищо. За оня живот отвъд исках да подготвя и тези злочести създания, индианците. Не забелязвах болестите им, глада им, мъката им. Или по-право, забелязвах ги, но смятах, че така, изстрадали, ще заслужат по-лесно царството божие. Забравях тялото. Грижата ми беше как да спася безсмъртните им души. Животът беше само мъка. Защо тогава да лекувам плътта, да удължавам живота и мъката й?

Той въздъхна дълбоко:

— Може би така мисли всеки човек без надежда. Не само аз. После стана друго. Всичко се промени из основи. Животът ми отново доби смисъл. И заедно с надеждата в мене възкръсна отново любовта към живия човек. Аз съм щастлив, искам и другите да бъдат щастливи. Тук, на земята, не само горе. Искам пак да стана лекар, магьосник на живота, да давам живот, а не разрешителни за рая. Богохулствувам, виждам, но бог ще ми прости. Той трябва да прости, защото става дума за любовта към ближния.