Петър Бобев - Жрицата на змията

— Какво има?

— Пазете се! — промълви Жак. — Идва Фернандо. С шайка индианци. Иска да ви убие. Бягайте!

Събуди се и Атлиан. Скочи на крака.

— Веднага! — каза тя. — В пирогата!

Джексън отвори очи. Треската бе преминала, но бе останала слабостта. При това и вампирите го бяха изтощили напълно. Той опита да стане. Атлиан видя усилието му и го превари. Подкрепи го, преди той да залитне. Помогна му и Боян. Отведоха го до лодката и го настаниха вътре.

Когато се върнаха, завариха и Утита буден. Но и той нямаше сила да се изправи сам. Отнесоха и него на ръце, за да го настанят до Джексън.

В този миг зърнаха пирогите на Фернандо.

Атлиан извика:

— Стреляйте! Защищавайте се!

Измъкна един лък от лодката, постави стрелата, опъна тетивата. Но преди да я пусне, куршумът на бразилеца строши лъка й.

— Не мърдай! — изкрещя бандитът.

Лодките се изравниха. Нападнатите стояха беззащитни. Нямаха време ни да посегнат към оръжията си, нито да се приготвят за бой. Всичко изглеждаше загубено. Съпротивата беше безполезна.

Боян премисляше бързо. Що да стори?

Само Атлиан не се поколеба. Тя беше амазонка. Амазонката или побеждава, или умира. Не се предава жива. Тя удари с крак. Веднъж! После три удара! Един отсечен удар! Три бързи!

Зачака. Смяташе, че Кезалкохатли не я е оставил, че я следва. Предчувствуваше близостта му. Секундите на очакването течаха. Бавно, убийствено бавно.

Лодките зариха в крайбрежната тиня. Нападателите се приготвиха да скочат на брега. А Боян и девойката стояха неподвижни под прицела на Фернандовата цев.

— Пипнах те, хубавице! — изсмя се тържествуващ бразилецът. — Най-сетне!

В този миг лодката на Машингаши хвръкна във въздуха. Гребците й се изсипаха във водата, запляскаха лудо, увлечени от бързото течение. Над водната повърхност се надигнаха двете светещи зеници, извиси се огромната шия, устата засъска злобно.

Фернандо се обърна рязко. Стреля, без да се мери, напосоки. Ехото от гърмежа му още не бе заглъхнало, когато и неговата пирога подскочи. Няколко гребци паднаха във водата. Фернандо и останалите индианци се вцепиха в лодката, която се понесе надолу стремглаво, завъртя се, останала без управление, и изчезна в мрака. Анакондата я сподири разярена, побесняла, изгуби се и тя.

Настана тишина, грозна и потискаща. Утихнаха виковете за помощ на отвлечените от водата хора. Луната се показа отново и плисна върху окъпаната джунгла фантастичната си мрежа. Дъждовните капки по листата заискриха като кацнали светулки. Мътната река заблестя подобно на течно злато. От високото, от горните клони, се обадиха тъжно измокрени ревачи. Животните се размърдаха, запътиха се към водопоите. Нататък за плячка се прокрадваха и хищниците. Кайманите замучаха като стада бикове. Заквакаха гъгниво гигантски жаби. Удавеният свят отново оживя.

Боян взе да превързва раната на Камюс.

— Трябва да се махаме оттук! — изпъшка французинът. — Вие не познавате Фернандо. Той ще се върне, ще ни унищожи. Ще избие всички. Тъй рече той: „Никой, който знае пътя за Златния град, няма да остане жив! Никой! Ще го намеря в дън земя!“

На всички беше ясно. Трябваше да се махат не само поради заплахата да бъдат нападнати отново от бандита. Имаше и друго, не по-малко важно. Доналд Джексън беше отпаднал още повече. Жак Камюс изгуби съзнание от изтеклата кръв. А Утита още не се бе опомнил от тежкия удар. Все не можеше да си възвърне равновесието. Мозъчното сътресение не беше леко. Главата го болеше жестоко. И тримата се нуждаеха от грижи, от покой и лекарства.

Тогава Свещената змия се върна. Върна се, но не тъй, както тръгна, а някак мудно, отпусната, като едва преодоляваше силата на течението. А какво ли бе станало с враговете? Кой се бе спасил? И спасил ли се бе въобще някой?

Тя достигна брега, опита да се изкатери по стръмния му склон, ала не успя. Хлъзна се уморено назад.

Главата й, едва издигната над вълните, с погаснали зеници, се люлееше вяло. Устата не съскаше. Езикът не се показваше.

Разтревожена, Атлиан изтича насреща и.

— Кезалкохатли, какво има? Кезалкохатли!

Тя пое главата с ръце, свлече се на земята под нейната тежест, положи я в скута си. По пръстите й полепна тъмна течност.

Кръв!

Атлиан се взря. Отстрани, зад угасващото око, зееше черна дупчица, от която бликаше кръвта.

Девойката захлупи лице върху ужасната муцуна.

— Кезалкохатли! — разрида се тя. — Недей!

Тя не се запита защо се бе върнал тук страшният гигант. Не се запита какво го теглеше насам, каква беше тази проява на привързаност — чувство, инстинкт или прост рефлекс. А може би случайност, кой знае… Не беше важно. Беше дошъл да умре при нея, след като я бе спасил, след като бе пожертвувал своя живот за нея — пожертвувал го, без да се замисли, всеотдайно.