Петър Бобев - Жрицата на змията

Боян изтегли още по-нагоре отпуснатото тяло на другаря си. Просна се до него, смазан от изтощение. А какво ли бе станало с Атлиан, с баща й?

Бурята не спираше. Мълниите кръстосваха небето, слели се в едно непрекъснато пламтене. Гърмът боботеше, като ту се засилваше при по-близките светкавици, ту се отдалечаваше. Сякаш по чудо хората се бяха озовали в някаква гигантска каменотрошачка. Дъждовната стена се надигаше, плътна, непрогледна, наподобила исполинска тъкан, в чиито водни нишки совалките на мълниите вплитаха огнения си вътък. И нищо друго — вода и мълнии.

Трябваше да намери своите, да намери Атлиан. Изтощен, той се надигна пак. Пое на гръб и Утита. Помъкна го назад, нататък, отдето ги отвлече вълната.

Реката продължаваше да приижда, но вече не тъй яростна, не тъй стихийна, а поукротена, изгубила първия си устрем.

Атлиан го посрещна насред път. Подхвана ранения от другата страна и двамата го отнесоха до малката полянка, където ги очакваше Джексън. Лодката лежеше до тях, извън водата.

— Надявам се, че наводнението няма да я достигне — рече мисионерът. — През дъждовния период нивото на реката се надига десет-петнадесет метра, залива сушата, превръща я в огромно непроходимо блато. Но сега няма да се дигне повече. За един обикновен дъжд стигат три-четири метра.

Той прегледа Утита.

— Не е опасно. Нека си почине! Сега се нуждае само от почивка.

Дъждът продължаваше да плющи. Захлади се. Ледени тръпки побиха телата им. А нямаше никаква сушина. Сред подгизналата като сюнгер джунгла, никаква суха дреха. Наоколо — само вода. Сякаш и душите им се бяха просмукали с влага. Те стояха и трепереха, плътно притиснали гърбове. Чакаха. Какво друго им оставаше?

Едва привечер дъждът престана, изтегли се към изток. Над главите им засияха звездите. Отдалеч долиташе злобното ръмжене на отминалата буря. Сиянията на светкавиците стихваха като пламъците на загасващо огнище.

Атлиан избра някакви клонки, обели мократа им кора, докато стигна сухата им дървесина, настърга я на ситен талаш. Джексън поднесе запалката си. Огънят пламна. Девойката сложи наръч вейки, за да се разгори пламъкът. Чак тогава му притури и сурови клони. Всички се примъкнаха до жарта. От дрехите им се дигна пара.

— Да хапнем нещо! — предложи девойката.

Джексън отказа:

— Не ми се яде!

А Боян въобще не отговори. Спеше дълбоко, опрял гръб в гърба на Утита.

— Легни и ти! — подкани дъщеря си Джексън. — Аз ще бодърствувам до полунощ. Тогава ще те събудя, за да ме смениш. Утита още не е годен за дежурство, а Боян е смазан от умора.

Атлиан го послуша. Обърна се гърбом към топлината и мигновено заспа.

Тогава мисионерът усети, че го втриса отново. И нищо чудно — след тоя дъжд, след тоя студ. Надигна се. Взе хинин. Примъкна се до пламъка. Тръпките се усилваха. Дали да събуди Жанет? Няма! Ще издържи. Трябваше да издържи. Нека се наспи тя.

Той гледаше нежния й профил, по който играеха огнените сияния, и се усмихваше радостно. Детето му! Пак при него!

Неусетно треската помъти любимия образ. Джексън се свлече назад, победен от болестта, задиша често, почна да бълнува. Огнището постепенно загасна. От мрака долетяха няколко безшумни сенки, спуснаха се ниско, застояха се над главата му, като му вееха с крила и лъхаха сладка ведрина върху пламналото чело. Неусетно вампирите се прилепиха в шията му, забиха острите си резци, заблизаха бликналата кръв. А Джексън заспиваше все по-дълбоко и по-непробудно. Лагерът оставаше съвсем беззащитен — срещу зверове и хора.

Както тичаха покрай брега, Фернандо и Жак спряха. Стълпиха се след тях и индианците. Насреща им бучеше малък приток на Амазонка, който бе нараснал от дъжда в ревяща непроходима стихия.

— Ако са се отървали, ще ги пипнем! — утеши се сам Фернандо. — Където и да са, ще ги настигнем, преди да се доберат до мисията.

— Ами ако са се обърнали? — запита Жак.

Бразилецът дигна рамене.

— Тогава — отначало!

Всички се върнаха разочаровани. Седнаха до угасналото огнище мокри, премръзнали и гладни. Зачакаха нетърпеливо да спре най-сетне противният дъжд.

— Сега е нищо! — изсумтя Фернандо. — Вали час, два, да речем, десет часа, и толкоз! Да знаеш какво става през дъждовния период! Вали, ваши, вали! Не спира! До полудяване! Иде ти да се обесиш. Не живот, не мъка, а карцер! Ако щеш — воден ад! Не огън, а дъжд има в ада. Такъв дъжд, какъвто пада тук, в Амазония.

Ясно, щом се бе замислил за ада Фернандо, този оптимист, навярно беше много ядосан.