Петър Бобев - Жрицата на змията

Атлиан заговори:

— Сестри мои! Аз няма да стана Върховна жрица. Ще ви напусна. Този пост ще заеме Жрицата на слънцето. Тя ще ръководи достойно Свещения град.

— А не може ли друго? — обади се някакъв глас. — Да стане Върховен жрец баща ти, Магьосникът на живота?

Из множеството се понесе одобрителен шепот.

Джексън дигна ръка.

— Нямам право да приема — каза той. — Аз съм жрец на друг бог. И също така трябва да си ида… При това искам да ви дам един съвет, запомнете го! Не оставяйте чужденец да ви управлява, ако ще би и най-добрият!

Амазонките млъкнаха разочаровани. Знаеха, не може да се служи на различни богове.

Джексън добави:

— Не всички бели са добри, не всички са лоши. Затова, докато се върнем, не пускайте никого в града! Никого! Охранявайте го още по-зорко. Вие видяхте на какво са годни хора като Фернандо и Жак. Пазете се от тях, пазете се от други, подобни на тях. Те дирят само жълтия ви метал и лъскавите камъни. Заради тях са способни да ви унищожат. Ако някой опита да проникне в града, не го убивайте, но го задръжте, докато дойдем пак. Тогава ще преценим какво заслужава. А сега се гответе. Утре заран тръгваме.

Жрицата на слънцето запита:

— Ще се върнете ли наистина?

Отговори Атлиан:

— Аз ви обещавам! Ще се върнем! С други магьосници на живота.

Как можеше да не обещае пред стотиците очи, които я следяха с напрегнато очакване, с нетърпение и надежда?

Надеждата се бе пробудила в нейния народ — човешката надежда.

Фернандо и Камюс едва отмъкнаха тежкия си товар до реката. Из подземието шуртеше вода и те на всяка крачка бяха принудени да газят до пояс, да се хлъзгат по натрупаната тиня, да падат, да стават.

Когато стовариха съкровището си в лодката, Фернандо изруга:

— Проклета дивачка! Тя обърка всичко. Но ще ми падне в ръцете! Ще ми плати за всичко! Фернандо Великолепния е укротявал и по-опърничави от нея.

Камюс не можеше да разбере защо е тъй настървен. Какво му е сторила девойката?

— Ти си получи заслуженото — рече той откровено.

— Какво? — озъби се Фернандо.

— Защо я нападна?

Бразилецът го стрелна със зъл поглед.

— Много знаеш — процеди той през зъби. — Но…

— Какво „но“?

Фернандо не се доизказа. Овладя се. Едва потисна желанието си да замахне с юмрук в това бледо лице, да го хване за гърлото и да стисне само веднъж. Повече не беше нужно.

Но тогава трябваше да носи товара сам.

— Я остави! — рече той примирително. — Измъчихме се. Превърнахме се на волове. Втори път, когато се върнем, други ще носят, а ние ще заповядваме.

Камюс седна на задната пейка. Безпокоеше се. Смущаваше го смътно подозрение. Не можеше да остане безгрижен, когато знаеше, че зад гърба му е Фернандо. Сякаш имаше змия зад себе си.

Фернандо също не обичаше да стои с незащитен гръб, особено към съдружници, когато помежду им лежат милиони.

— Я върви отпред! — сопна се той. — Аз ще изтикам пирогата.

Камюс го изгледа гневно, ала отстъпи пред решителността му. Винаги отстъпваше пред него. В открита схватка не можеше да му устои. Стана и се премести на предната седалка, но се обърна с лице към златото и към Фернандо.

— Гребе ли се така? — подметна бразилецът.

Камюс отвърна троснато:

— Този път тъй!

В същия миг над главите им се вдигна страшна глъчка. Сред клоните запърхаха цял облак пъстри птички. Прелитаха възбудени, писукаха, цвърчаха.

— Що е пък туй? — рече Камюс.

Но не дочака отговора. Видя една блестяща зелена змия, която пълзеше уверено от вейка на вейка към увисналото гнезденце на колибри.

Храбрите птички връхлетяха още по-настървено. Забравиха се в отчаянието, в дързостта си, в чувството си за взаимопомощ. Приближиха съвсем.

Изведнъж с внезапен замах дървесната змия вкопчи в челюстите си едно колибри. После се изви и заслиза надолу. Постигнала беше целта си. Нямаше какво да дири в гнездото.

— Виждаш ли? — подхвърли Фернандо. — То значи, не се задявай с по-силния!

И без да погледне спътника си, добави:

— А сега напред!

Лодката се понесе по течението.

— Знаеш ли, че го измисли добре? — рече той отново. — Така ще гледаме в две посоки. Аз — напред, ти — назад. А трябва да си отваряме очите. Тия дивачки не си поплюват.

Само при това напомняне Камюс загреба още по-бързо, макар и така, наопаки. Боеше се до смърт от съдружника си, предпочел би хиляда пъти да не е в една пирога с него, но златото не го оставяше да се махне, заслепяваше очите му. Заради него. Само заради него!